Има сутрини и Сутрини. Тази е от вторите. Не се наспах, обаче съм така заредена, че мога да измина всичките километри до работното си място пеша. Няма, разбира се - прекалено е мокро, а с водата не се обичаме. Което ме подсеща, че преди 3 години бях написала едно есе със заглавие "Мокро", в което за първи път в живота си се бях ядосала истински на света. Много беше гневно. От тогава насам не съм му се ядосвала. Излях всичкия си гняв в онези 2-3 страници и той приключи. Сега от време на време съм тъжна или раздразнителна, но в никакъв случай ядосана на света. Той не ни принадлежи, нито ние на него. Радостта от живота е единствения смисъл. А портокалите вече не са същите. Снощи говорих с Румпелщилцхен и сега превръщам сламата в злато. "Много добре!"
Няма коментари:
Публикуване на коментар