Да чуваш сърцето си е колкото умно, толкова и тъпо. Говори си своите истини и те води на едно пътешествие, което не знаеш искаш ли или не искаш да поемеш. Понякога си мисля, че е най-добре да млъкне веднъж за винаги и да ме остави да си гледам кефа. После обаче се случва нещо и инфантилясвам, губя иначе силната си вътрешна посока и се хвърлям през глава в някоя нова фантазия. Не знам за какво пиша в момента, може би просто имам нужда да натискам тези клавиши, вместо да говоря с някого на живо. И преди да съм зазвучала като самоубийца, пишеща последните си думи нека да уточня, че всичко е наред. Наистина.
Днес бях на премиерата на една книга, сборник от любовните писма на велики български поети и писатели. Слушах четенето и си мислех как всичко е същото. Нищо не се е променило, само дето правим по-малко секс и повече си пишем, отколкото да си говорим. Безнадеждни романтици, които се опитват да се скрият зад по-сигурното лице на цинизма. А времето си тече и плесенясва под ноктите, докато някой някъде пие чай у дома си. Не ме привлича чик-лита, макар че самата аз водя такива рубрики в списания от години, но днес си купих "Любовта трае три години". Препоръча ми го колежка. Ще видим. Не съм чела книга от сигурно половин година. В същото време си говоря с баба и дядо по телефона, които са най-любимите ми хора на тази планета и чувам техните проблеми. Градът ни прави себични. Цветята ще почнат да цъфтят на двора след 2-3 седмици. Липсват ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар