сряда, 29 юни 2011 г.

Прасета

Сред животните, които разпознават лика си в огледалото са азиатските слонове, делфините, някои видове маймуни и прасетата. Да, прасетата, наравно с хората и делфините могат да се оплезят на огледалото. Чувствам се като средното дете, между онова дето яде каквото му хвърлиш и другото, което геройски се хвърля да те спасява от хищните акули. Аз съм детето с патериците, което хем има нужда от спасяване, хем има зверски късмет все да го черпят с любимите му сладкиши, отчасти защото е с патерици и има трудно детство. Вдетинен възрастен.
Масово старите хора са тъжни. Имам приятели над 75 и адски много ги обичам, защото ме изпълват. Карат ме да се чувствам духодарител. Ето, пак е заради мен, но мамка му, не мога да спра да бъда човек и да правя нещо за другите, а не заради себе си. Не искам да е така. Искам да е просто за тях. Просто да им дам светлина без да очаквам тя да се върне към мен, отразена в огледалата им за задно виждане.
Аз съм свиня, като повечето, които рият в калта и се тупат в гърдите колко е яко да си свободен. Пилея се, депресирам се, пия, пуша, смея се на неща, които на следващия ден са ми противни... и накрая телефона ми звъни и е дядо.
Дядо има дебел, дрезгав глас на петдесетгодишен пушач. Дядо е на 82 години. Казва ми, че днес баба има рожден ден и че има девет нови петли. Аз започвам да рева. Плача, защото се самосъжалявам. Забравила съм рождения ден на баба. Бях на промоция, а през останалата част от деня планирах как да отида едновремено и в Банско и на море, след седмица. Огледалото в мен ми се плези - свиня.
Житото и овеса били поскъпнали много, казва ми дядо. Имали ток 70 лв. Обещавам, че другата седмица ще им пратя пари, или дори може би утре. Имат девет нови петли, а баба има рожден ден. Останалото не го чувам от гняв. Звучи в ушите ми като бумтене.
Баба е истинска дама. Обича цветята, красивите покривки и вниманието. Елементарно е. Просто "Здравей, бабо, честит рожден ден на 29 юни, като всяка година". Искам веднага да си тръгна от себе си, да си бия два шамара, задето през 90% от времето си живея единствено, за да ми е кеф на мен.
Двамата са Там, в моя съвършен Рай. С кукуригане сутрин, липа и ябълкови цветове. Дядо вече не гледа кози и зайци, защото много се привързва към тях и разделите са трудни. Градината вероятно е обагрена в онова ярко зелено, което ... Не, чакайте, ще ви покажа:



От малка съм си сантиментален наркоман. Винаги нещо ми липсва. Събирах си монети по една марка, за да си купя "Dangerous" на Майкъл Джексън, докато живеехме с наще в Мюнхен. Те отново бяха нещо скарани с баба и дядо и не подържахме връзка с България. Един ден страшно ми домъчня за тях и девет годишната ми глава реши да вземе касичката в чантата за училище. Семейни приятели, с чиято дъщеря Ваня си бяхме дружки, щяха да ме водят с тях в зоопарка. Там планът ми проработи. Извадих порцелановата свиня, строших я и изкарах марките. Използвах ги всичките, двайсет и няколко, за да се обадя до България от уличен автомат. Вероятно това щеше да ми струва 4-5 марки от пощата, но къде ти в детския ми акъл такава мисъл тогава.
Вдигна дядо.
Казах му, че тук има слонове. Той ме пита дали майка ми и баща ми знаят, че им звъня. Казах не. Това беше истината. Повтори се няколко пъти. Звучаха щастливи, че ме чуват. Правех го заради себе си. Защото имах нужда от тях. Понякога се плаша, че имам все по-голяма нужда от тях и че най-добрите ми приятели са над 75 годишни.
Четох наскоро статистика, че хората, които живеят в големи градове, са три пъти по-склонни към шизофения. Бих коригирала тази статистика с "Три пъти по-склонни да станат прасета, които не се разпознават в огледалото".
Искам да съм делфин, ама не става. Работя за онези следващи 10%, които ще ме направят поне човек. И ако огледалото един ден ме върне в онова блажено състояние на покой, което преди две-три години много добре познавах, ще опитам отново да спазвам единственото си обещание:
Да бъда отвъд себе си.


Просто така, за да помните рождените дни на бабите си.

неделя, 26 юни 2011 г.

Благодарствено писмо XII


И понеже с Теб сме едно, Ти благодаря, че си ме научил да се грижа за себе си. Че ми показваш как да правя разликата между това да чувстваш нещо като свое и това да имаме общо пространство, което да ни превръща в един организъм. Благодаря Ти за имунитета, с който си ме създал, за да издържам на камъните, които се удрят в мен, но не ме чупят. Благодаря за силните ветрове, които ни оставят насаме, за да се сетим колко много се обичаме, когато е тихо. За Пирин и Рила, които бях виждала и преди, но видях за първи път вчера. Благодарна съм за красотата, с която си дарил домът ни - за цялото му синьо и зелено през юни. За това, че като дете съм се страхувала от сянката си, а сега я обичам, наравно със светлината си. И ако някой ден се изгубя в нея, ще знам, че е преходът, който води към Теб, по неоспорваните Ти пътища.

сряда, 22 юни 2011 г.

Ред и творчество


Поезията се складира в кутийка от маймунски кости.
Систематизира се по дати и цветове.
Чете се сутрин, на гладно.
Най-важното е да не забравиш къде си сложил кутийката.

понеделник, 13 юни 2011 г.

Разход на ресурси


Утре сутринта ще летя с хеликоптер.
Понякога си мисля, че излишните рискове не са нужни. Това си говорихме днес и с бременната ми братовчедка, на която й се спортува, но не смее, заради бебето. Всичко това е съвсем нормално, ако живеем с убеждението, че имаме свободен избор и рискът си го правим сами. Оказва се обаче, че да летиш с хеликоптер е еднакво рисковано с това да ядеш краставица. Дори донякъде инцидентът би бил по-хуманен. Предпочитам да се разпльокам от високо, вместо да умра на системи в някоя болница, отровена от таратор.
Често си мисля за смъртта. С нея се харесваме, не се страхуваме една от друга и сме спокойни относно срещата си, защото не сме се разделяли изобщо. И все пак, сега нали съм повече Тук, а тя повече Там. Търсим се, усещаме се като в някаква забавна игра на криеница. Фалшивите звуци ни стряскат, сякаш една от нас ще се разкрие, но шумът се оказва просто котка в контейнера.
Утре сутринта ще летя с хеликоптер.
Някъде там, от високото, където се вижда целия град, може би ще я видя. Ще я чуя и ще се прегърнем. А може пак да се разминем. За тези неща не се говори, защото е прието да са тих страх. Вече не зная как да бъда тиха, но понякога все още се страхувам. Опитвам се да живея с вярата, че ако съм си свършила работата Тук, е време да се прибирам Вкъщи.
Безцелното шляене е разход на ресурси!
Безцелното шляене е разход на ресурси.
Безцелното шляене е разход на ресурси...

неделя, 12 юни 2011 г.

***


Дръж си ръцете в джобовете, далече от шията ми.
Стой на две крачки от мен и гледай встрани.
Белезниците за радиатора, на устата лепенка-
измисли каквото и да е, срещу тези блестящи очи.
Защото няма смисъл, но пък има значение,
поне този път, поне до следващия...
Страх ме е, че не изпитвам угризения,
когато ръцете ми си мислят за теб
преди да заспя.

петък, 10 юни 2011 г.

понеделник, 6 юни 2011 г.

Гъдел


Трохите под чершафите - преяли сомнамбули,
отнасят се с целувките като със пленници.
Със бели ръкавици са шофьорите,
очите ни покрити с тежки сенници.
Ще спим, ако забравим съвестта си.
Щастието по дърветата расте...
Протегнеш ли се, ще откъснеш
по едно във двете си ръце.
Това, което трябваше да бъде
бълнува нощем под завивките
преобразено като гъдел
на момичетата връща пак усмивките.

петък, 3 юни 2011 г.

Нещо, някъде, наистина


Малик в цветните картини на Космос, море и Брад Пит, като баща, чиито собствен син моли Господ да го убие. Пуканките между зъбите, тези, които си тръгнаха от залата на двадесетата минута и всички смс-и, и пропуснати повиквания "има ли нещо, някъде тази вечер и кога". Има нещо, има и някъде, но не е тази вечер. Не с мен. Освен, ако не е в Музея на душите. Спряха да продават билети за там, но нали с връзки всичко става. Ако някой има покана или излишен билет, да ми пише. Искам да видя как е било преди, когато е имало нещо, някъде, наистина.