понеделник, 31 октомври 2011 г.

Весел човек, който слуша тъжни песни



От мисли по себе си бях забравила какво е
да събирам от простира Ти надежда.
Прещраква някакво зъбно колело в костите ми.
Дошъл е момента да се счупя изглежда.
Когато това най-сетне се случи,
не ме хващай преди да падна.
Така или иначе много малко научих
в това състояние гладно.

Адреналинови дози директно в сърцето
ме връщат като че ли за малко.
Всяка следваща, която забивам
е нова стръмна пързалка.
"Аз съм весел човек, който слуша тъжни песни"
така се представям пред непознати.
И всъщност нищо ми няма-
всичко е следствие от занаята.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Трети ден трезвеност



Трети ден трезвеност.
Никога не ми е липсвало това.
Не ме е дърпало, не ме е притегляло
както безсънната мисъл,
че ти си написал
името си по стените ми,
по вътрешната страна на очите ми.
И светя като клада на чувствата.
Надишах се с изпарения
и ми се привиждат земетресения,
но май не само аз имам треска.
Няма как да е грешка.

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Няма време


Не съм те търсила, не си ме намирал.
Ей така се случват тези неща.
С едно тягостно чувство разбирам,
че не познавам всичките си лица.
Няма време, ама никакво шибано време
да уча твоя език.
Говори на моя, не ме нервирай.
Не вярвам във "утре" или "друг път".

Кръгове



По природа съм хищник,
но не гладен, а презадоволен.
И колкото повече обичам,
толкова по-студено е в мен.
Не разбирам, не спирам
да се затварям във кръг.
Ненавиждам да пиша във рима-
тя е само плът, само плът.

Сюр



Проблясъци като спомени
на нещо, което предстои.
Филмирам се в новата роля,
казваш добре ми стои.
Не ми се слуша дългото интро,
прескочих го в твойте очи.
И всичко, ама наистина ВСИЧКО
се е случвало и преди.
И съм го казвала, и си го чувал
по-клиширано и от дежа ву.
Не знам, може би само на мен ми се струва,
че ако ме рисуваше,
щях да съм Сюр.

На дъното на чашата с вино
умрели са две-три мухи.
Върху трупа им е пъзела.
Да го подреждам ли
или ще го направиш ти?

събота, 22 октомври 2011 г.

На опашка за синьото и червеното хапче



Мирише на буря,
тук на озоновия ръб на досега познатото.
Започвам да се страхувам от върховете на пръстите си,
за да се наложи да търся спасение в кожата ти.
Вълнувам се като на опашка за синьото и червеното хапче.
Не избирам добре с отворени очи.
Ще ги затворя, а ти сложи в ръката ми това,
което ще ме построи клетка по клетка
при теб в Рая на забраненото.

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

*


Фобията ти от тесни пространства
много прилича на мен.
Ще се заклещим в джобовете си,
в кутиите на телефоните си
и после ще дойде онзи уморителен пристъп
и докачливост към аромати.
Ще носим тъмни очила
по време на разходка,
за да гледаме устните си без притеснение.
В едно изречение.
Не е нужно да говориш на глас.

A place for making noises


Няма ни хванати за ръце под спирките,
захлупили пластмасови покриви.
Ти си някой, който слиза от такси,
за да бъде сам.
Търсим погледи с периферията на очите си
и се крием зад детинската си срамежливост
да бъдем обичани.
"A place for making noises",
а пред табелата мълчим

вторник, 18 октомври 2011 г.

* * *


Какъв чуден път извървях по думите Ти-
малки плаващи късчета земя, на която да стъпвам,
за да не падна в морето и да се удавя.
Затова си ме направил да не мога да плувам-
за да се науча да вярвам, че ще се погрижиш
винаги да имам къде да стъпя.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Зомбиленд няма почивен ден


Доскоро отбягвах по всякакъв възможен начин въпросите свързани с детството ми. Хората свързани с него. „Това не съм аз”. Дори не съм сигурна, че се е случило на мен, защото географски погледнато по онова време Земята е била плоска. Откакто се изсфери предпочитам да говорим само за бъдещето. Не намирам смисъл да говоря за нищо в настоящето. А не е ли животът един миг равен на абстрактната вечност?
Забавно е да си в Чакалнята и да се самоопределяш пред останалите чакащи с носталгия, амбиция, комплекси относно външния си вид или семейното си положение, за това как работиш над себе си, за да бъдеш по-добра своя версия в материалния свят... докато точно преди смъртта, за една секунда, разбираш. Да, понякога наистина е смешно, че не можем да решим дали да си купим телевизор или да отидем в Испания или пък да работим в офис от 9 до 5, вместо да пишем измислени истории цял живот, за което човечеството евентуално да ни награди със статуетки. Whatever. Най-дълбокото място в света е в Тихия океан. 11 000 м. Приблизително два пъти повече от височината на Еверест. Човешката подводница е достигнала дълбочина 10 216 м. И това е факт, който не можеш да потопиш в две големи уискита.

Има смисъл да се пише, единствено ако се чувства. Фактите са за Колайдера. На Марианската падина й дреме за мен, точно колкото и на мен за нея. Млъкни, ако не чувстваш това, което говориш! Не искам да слушам разкази за историите на сетивата, на някой който има само пет. Зомбиленд няма почивен ден. Искам да знам само защо си тук. Ти знаеш ли?

Когато плета, периферното ми зрение изгасва. Очите ми се концентрират в около два сантиметра площ. Спирам да чувам външните дразнители като телевизора, алармата на колата пред блока, боклукчиите, които мятат кофите от метър височина. Една шапка има средно 2022 бримки. Закръглям ги или на 2030 или на 2000.

Докато броя умът ми не работи. Излиза от тялото ми и с остатъка от слуха и зрението ми, тръгваме на разходка. Връщам се там, в онова детство, за което не говоря и си спомням за нещо, което помолих Господ, когато бях на 10. Казах му „Господи, вземи от тяхната красота и ми я дай на мен. Когато стана най-красивата, ще вземем и от умнотата им. А когато стана най-умната, можеш да си ме вземеш при Теб.” Представях си, че до към 28 ще съм завършено най-красива и умна на света. Сега, когато съм на 27 се чудя, защото така се бави нашия план с моето съвършенство. Радвам се, че нещата не вървят. Ще мога да остана малко повече, за още от Зомбиленд.

Всъщност като човек, който цял живот страда от самовнушения, трябва да призная, че се опасявам дали не съм си самовнушила собствената си смърт. Дали изобщо съм обичала някога, дали съм била щастлива, нещастна, изричала ли съм поне една истина. Не знам. „Това не съм аз.”

Мързи ме да не ме мързи да живея. Затова сънувам колективен сън, който не мога да кажа, че е лош. Всички са на една ръка разстояние и всеки, който пожелая, влиза в живота ми. И излиза, когато пожелая. Връща се отново, когато ми доскучае и пак се оттегля, когато дам знак. Една режисура лишена от сложна терминология и изречения, които трябва да прочетеш по два пъти, за да схванеш. Всичко е в трохи от вафли. Сладки трохи, които ако искаш да опиташ, трябва да излижеш от мръсния под.

И в тази привидна безнадеждност, се разхождам от Съдебната палата до НАТФИЗ и точно пред Телефонната палата, поглеждам на ляво. Силвестър Сталоун. Не, не го видях. Би било смешно да го видя, както и най-интересната част от това словоизлияние. Просто се замислих, че Силвестър Сталоун не би трябвало да съществува. Той е кино персонаж. А аз даже знам в кой хотел е. Всеки знае къде е Силвестър Сталоун. Не искам да знам къде е Силвестър Сталоун. Искам да знам дали знаеш защо си тук.

Зомбиленд няма почивен ден, но пък има дни с намаления. Промоции и отстъпки за най-постоянните клиенти. Хора, които протестират заради самия протест. Президенти, които търсят България, рекламни агенции, които решават да направят МОЛ-ът, най-щастливото място за едно подрастващо момиче, артисти, които не могат да дават, въпреки, че през целия си живот получават, за да дадат.

Господи, ако моето идване при Теб като най-красивата и умната на света поради някаква причина се е отложило, моля те, ела Ти. Превърни онази секунда на разбиране в мигът абстрактна вечност. Има прекалено много хора в чакалнята, които не знаят защо са там. Не помнят какво чакат. Просто говрят. С устите си.