четвъртък, 31 март 2011 г.

Румсървиз


От филмите знам, че когато любовникът идва, оставя вратата отворена. Чуждият дом е фоайе на хотел. Той влиза без да се събува. Котката е топла хавлия за лицето му. В хотелите не ти пука дали цапаш, затова всички цапат. Навсякъде. Мастурбират в кошчето за хартия до леглото си и бършат длани в завивките. Никой не чука на спуснати пердета.
От филмите знам, че когато любовникът си отива, някой почиства след него. Изгубените обеци отиват в кошчето. Записите от скритите камери - в архива. А самият архив отива по дяволите. Като думите, които любовниците си разменят между идванията и тръгванията.
Сутрин, точно преди изгрев, отворената врата хлопва под дебелата им сянка.
Любовниците бъркат бетон.
Любовниците дъвчат пясък.
Любовниците са мъниста от скъсан гердан.
Любовниците са восък.

понеделник, 28 март 2011 г.

Kansas City Shuffle


Всичко се преживява. Понякога по няколко пъти, но в крайна сметка се преживява. Повтарях си го, докато вървях към дома й с намерението да й кажа, че съм я преживяла. Че каквото и да става от тук нататък, няма да има следващ път. Ако бях от онези хора, които след подобна среща си хващат влака за ново място, щях да направя точно така. Не съм. Аз правя друго. Игнорирам. Далече от очите, мога да постигна и невъзможното емоционално откъсване. Но, да не се правим, че това е страхотно качество, с което хората трябва да се хвалят. Въпреки това, за жалост умението да забравяш е едно от най-полезните неща, които можеш да се научиш да правиш в този свят.
Ето я и пешеходната пътека. Сиво-синята кооперация. Червената врата е нейния вход. Осем от осем етажа стояха между нас. Разбира се, асансьорът не работеше. Качих ги. Почуках, за да знае, че съм аз. Не обичам звънците. Тя отвори усмихната от нещо друго, което не съм аз, в което не съществувам и ме целуна по бузите по навик, както прави с всички. Казах й "Свободна си да си тръгнеш от мислите ми. Преживях те." Без патос. Без чувство изобщо. Изчаках три секунди, за да видя реакция. Нямаше. Обърнах се и заслизах надолу по стълбите, без да се обръщам, защото сега вече я игнорирах. Докато сляза до долу ще преброя средно по 24 стъпала на етаж, общо 8... Значи някъде към 192, но без трите пред входа. Започнах обратно броене, за да изисква по-голяма концентрация. 191...трябва да броя точно, за да не ми се налага да се връщам и да започвам отначало, а тя да си мисли, че се връщам заради нея. 187...Била съм и в по-високи сгради и съм казвала по-силни думи от "Преживях те". 176... Например, казвала съм "Не те обичам". 163... В такива моменти е много важно да овладееш мисловния поток, който те лашка като малко пластмасово легенче по отходните води на ревността, гнева, желанието за отмъщение, което ние като интелигентни хора, нали, нямаме принципно. 144... Тя защо не тича след мен по стълбите? 140... Дали седи още на вратата и слуша стъпките ми? 136... 130... Хората се срещат, за да научат нещо един от друг, но когато процесът прекъсне, няма никакъв смисъл да продължаваме да бъдем заедно. 122... Моята енергия вече е друга. 120,119,118,117... Ще си купя пресни ментови листа. 114... В един филм гледах подобна сцена, само че имаше и пожар. 108... Мирише на изгоряло сякаш. 100... Не, сигурно е въображението ми, то умее да ми връща аромати. 95... Всичко е наред. 90... Почти са цъфнали дърветата навън. Пак ще замирише на свежест в задръстванията. 84... Голяма глупост направих!!! 73... Ами, ако нещо наистина гори? 66... Миризмата на изгоряла плът помня от 4 годишна. Сега мирише на вестници. На изгорели снимки. 59... На минало, застояло в гардероб. 54... Гардеробите трябва редовно да се почистват и проветряват. 48... Днес е събота, нали? Не, май е петък. Ще отида да усетя аромата и на други изгорели неща. На свещи. На църкви. На борова гора. 33... На София, потънала в прегръдките на безумието наречено "свобода от чувства". 31... Ще горим. Свободни от чувства сме с теб. 28... Или лишени. 20. Протяжни като безкрайните стъпала на раздялата си. 11... Като недоспали и леко замаяни, кисели деца, които умеят да крещят "НЕ"... 7... но повтарят "ДА", а после плачат, 4... защото вместо да създават света си, първо го рисуват такъв, какъвто не искат да бъде, 2... а после се изправят срещу него, за да го победят, 1... и накрая, стъпалата свършват в начална позиция и някой ти прави "Kansas City Shuffle" (*When you look left and Bruce Willis snaps your neck).

неделя, 27 март 2011 г.

НИКОГА ПОВЕЧЕ


Ранените птици кълват червеи и тъжна музика,
докато им досади тъгата.
Надяват се.
Стават сутрин, мият си зъбите.
Четат за войната в Северна Африка
и си казват "моето нищо не е".
Ранените птици, влачат крило
и замитат болката под килима.
Създатели на театъра, на вятъра,
на трийсет и три епоса за страдането.
И поне толкова за мълчанието.
Опитват, отпиват, отиват на касата
и връщат обратно поръчката до Вселената.
Татуират си "СИЛА" и учат Кабала.
Сменят си крушките с енергоспестяващи
и си обещават, че никога повече,
ама наистина НИКОГА ПОВЕЧЕ
няма да правят така.
Сякаш любовта се прави и се разваля,
като нещо с капачка.

Над реката, над реката...


Ръбът е толкова тъничък, че ей сега ще си порежа петите. Язък за изящните ми палци, с които мога да бъркам мляко с какао. Откакто прочетох речника на римите в българския език, поезията ми куца. Оказва се, че са твърде малко, за да напиша нещо, което да ти прилича. Пък ти си един! Забравих да ти кажа, че в страната на изгубените шапки, управлява бюро за изгубени вещи. Целувките са от игра на Шише и растат по дърветата. Някак лигаво е, но помага да не мисля за... нали се сещаш - кактуси. Знам, че никой не се самоубива, ако говори за това. Повечето самоубийци си теглят чертата дори и насън. Аз такива сънища не съм имала, защото все някой някъде реже нещо с флекс и се будя преди да съм го докарала дотам. Но, не бих изяла кактус на пук на Бог и Вселената. Може би само фикусът на Зак Галифанакис. А над реката, над реката, някога мост е стоял. Над водата, над водата дядо на баба песни е пял. Под ривърснати залези...

понеделник, 21 март 2011 г.

Лилит




"Инана изпрати красивата и неомъжена, съблазнителна проститутка Лилит вън на полето и по улиците където мъжете, уловени като риби, се редяха " ... а тя се гмурна във отходните води на своя град и се удави като истинска богиня на лайната, пред смаяните погледи на кандидат-поробителите си. *

Като всяка наскоро нашумяла популярна личност и тя закъсня с 40 минути. Интервюто ни щеше да е едно такова кратко, подозирах. Имах само един въпрос. Защо е „такава”. Това исках да разбера. Никога не съм била сигурна, че миналите събития в живота ни ни правят каквито сме . Понякога ние просто сме, макар че досега не съм срещала много хора, които са себе си.
-Искренността е гнусно, червиво животно, блъснато от светлините, към които е тичало инстинктивно. Ще ми се да не свършвам размазана на пътя по такъв живописен начин, но и не се притеснявам да тичам срещу светлината. – Каза и присви очи, все едно наистина виждаше надежда в неизвестността на моите намерения.
И тя беше от онези хора, които се опитват да свикнат с несъвършенствата си, да живеят в мир с тях, да ги приемат, прегръщат и обичат така, както и онези качества, заради които си се възхищават. Пишещите имат креативната сила, която тя например, наричаше Кладенецът. Той напоява пустинята, разцъфват цветя, птиците идват, за да полетят над него, скитници с благодарност утоляват жаждата си. Другият кладенец на пишещият е помийната яма. Тя най-често се асоциира с желанието им да бъдат обичани. Ами, ако ей сега можеше да бъде Бог и с ей тоя молив, който навремето свих от „Before & After”, може да си пренапише кода и да се направи най-върховната форма, която въображението й предлага, каква щеше да избере да бъде?
-Наивността, с която превъзхождам, омайвам и прелъстявам ми носи лесни награди, които умеят да ме захранят с достатъчно, до следващия път. Балансът в мен между помийната яма и златната вода, която прави чудеса, би приличал на средностатистичско насрано творчество за битовите проблеми на циганите и проститутките, каквото творчество вероятно би ме направило истинска звезда в литературата тук. Но, как да бъда и двете едновременно, без да ги смесвам? – Съгласих се, че колкото и красиво да миришат маргаритките, ако растат до лайнарник, никой няма да усети миризмата им. Маргаритките не продават списания.
-Цинизмът е първият признак на лайноядство. – Продължи тя. - На лайночувстване и лайномислене. Има го навсякъде. Това е най-популярната, градска, светска и ненам си каква екзистенциална философия. Това е илюзията, за която всички сме готови да убием. Дори себе си. Защото, ако трябва да сме честни животът ни е чукане, докато ставаме, ядене, докато не ни забият тръба в хранопровода, пиене, докато не стане твърде късно и планове за следващото сране. Този живот е съвсем за всеки. За него не ти трябват духовни ресурси.
Беше права да илюстрира с толкова много кафяв цвят. Все пак нищо не може да бъде по-образно от едно лайно. В каквото и да го облечеш и с каквото и да го напръскаш. Защо сме такива, каквито сме? Сигурно баща ѝ я е възпитавал добре, но тя го е видяла да чука съседското дванайсет годишно момиче. Майка ѝ може би е обичала чашката и черният ангел на смъртта я е взел против волята си, докато тя му се е хвърляла в обятията от някой покрив. Но, какво от това? Всеки има история. Всеки пие, чука и сере до смърт. Това не ни прави специални.
-Духовната смърт настъпва, когато започнеш да пълниш креативния си кладенец с лайната си. Когато, за да драснеш два реда, трябва да направиш свирка на малко момче, за да може този акт на падение да те накра да почувстваш онази самоомраза, която ти е нужна, за да пишеш. Или да кажеш „Обичам те” на точно онзи човек, който те прави най-нещастен, защото обичаш да усещаш как ти го вкарва директно в сърцето. Цинизмът е най-краткият път, но истината е, че всички сме цинични. Просто някои го правим за пари, а не само за удоволствие.
Стиснах ръката ѝ и ѝ посочих бюрото.
-Добре дошла.


* Според някои вярвания първата създадена жена била Лилит, преди Ева да се появи. Съпругата на Адам обаче била вироглава, непокорна и своенравна. Когато Лилит въстава и изоставя Адам, Господ създава Ева. Преди това обаче двамата създали велик демон. В различни митологии Лилит е описвана като проститутка. В момента би трябвало да е фрилансер.

събота, 19 март 2011 г.

Благодарствено писмо XI


Благодаря, че ми показа мракът, който живее в мен, защото сега по-лесно проявявам светлината си. Благодарна съм за птиците, които вече летят към големия, шумен град, за да направят пролет и за нас. За усмивките, които предизвикваме едни в други с умисъл. За музиката, която предстои да напишем и преживеем. Благодаря за голямата Луна, която носи големи думи. За филмите с алтернативен финал. За всички хора, които умеят да използват дясната си ръка. :v

петък, 18 март 2011 г.

My Wall. Your Wall...The Wall



Стъпала, проблемите ти, дилемите ми, ментови листа...
Ти си ужасът, който ме държи будна нощем.
Ти си шибания камък, който хвърлям по себе си.
Свършвам в секундата, в която се появиш
и започвам отначало, с обелен лак,
през трите си лица и офис техниката,
скачам от радост, плача в заведенията,
разплитам си чорапите, плитките, живота!
Не знам дали гърдите ме болят от кутията цигари...
или от теб.
Знаех, че такава засилка може да бъде спряна само от стена.
Знаех.

вторник, 15 март 2011 г.

Вашето обаждане е важно за нас


Спрях да пия от Нова година. Не, че преди пиех много, но не пиех и малко. Може да се каже, че пиех редовно. По-редовно, отколкото се хранех. Веднъж, след един адски купон в Младост... се събудих в Люлин на една пейка. Аз живея до Попа. Беше към пет сутринта и доколкото можех да преценя, понеделник. Казват, че келешлъкът принципно се израства с възрастта, но при мен за жалост не се получи така. На 35 години съм и съм далеч от мисълта си. Жените искат да им правя деца, а аз искам да са ми изгубили номера на сутринта. Мога да обобщя, че живот си живея.
Та, събуждам се на онази пейка в Люлин в пет сутринта със зверското главоболие. Няма ми портфейла. Телефона ми е в мен, слава Богу. Оглеждам се около пейката – нищо. Шапката ми виси на един клон, на около четири метра над земята. Озадачен съм. И гладен. Звъня на Спиро, чиито алкохол ме докара до това състояние, без да зная, че всъщност се намирам в Люлин.
-Копеле, знаеш ли колко е часа, да ти *** *******, тъкмо си легнАх! – вдига ми ведро Спиро.
-Копеле, важно е! Няма ми портфейла. И що сте ме изхвърлили навън, да ви *** *******?!
-Ти нормален ли си- промърморва Спиро с най-умрелия си тон- Копеле, ти си тръгнА първи. Беше на мотика.
В тази секунда ми просветва, че не мога да се прибера с колата си, щото всичките ми документи са в портфейла. Викам му на Спиро „Ей, нещастник, как можахте да ме зарежете навън в тоя студ и къв е тоя 705-ти блок в Младост 2?! КЪДЕ МИ Е КОЛАТА!” А той ми вдига рамене по телефона и ми затвори.
В това време забелязвам, че шапката ми, която си е такава зимна, ама с козирка, очевидно има съдържание в себе си. Просветва ми, че евентуално би могло аз или някой доброжелател, да сме сложили портфейла в шапката и да сме я качили на тва дърво с едно прецизно хвърляне, така че като си легна на пейката да си спя, никой да не ме обере. „Хитро” мисля си и се заемам да се катеря по дървото.
С риск за живота си, протягам ръка към шапката, докато с другата се придържам към по-стабилните клони на квото и да е тва дърво. И разбира се, нещо изпуква, аз падам и твърдата люлинска земя разбива предните ми два зъба. Лежа с кал и сняг в устата, шапката ми все още е горе, телефона ми е на парчета, понеже задника ми се е стоварил върху него, а на километри около 705-ти блок няма жива душа в 5 сутринта. Почвам да крещя всички псувни, които речникът ми позволява, включително и на чужди езици, много съм изискан. Мотивиран съм да му еба майката на тва дърво от сякъде, обаче ме е страх че пак ще се пребия, затова измислям нова стратегия за сваляне на шапката. Камъни. Почвам да ги мятам по шапката, за да счупя малкото клонче, на което виси, тя да падне и да си я взема.
Мятам първия камък и съдържанието на шапката, което аз предполагам, че е портфейла ми, издрънчава на тенекия. Баси! Мятам втори камък, тенекия от сякъде! Продължавам да мятам камъни и изведнъж тая шапка като светна... Дискотека! Жълто, зелено, червено, синьо, свети вътре тенекията и бръмчи. Седя и гледам тъпо нагоре, а шапката ми се разтресе, дъното й прегоря и на четири метра над главата ми висна някакво цветно топче с малки метални крилца. В първия момент си викам „Баси, кво е тва?!”, а във втория си викам „Е са си еба майката, тва са извънземни!”.
Шарената топка се позавъртя на два-три метра над главата ми, все едно ме огледа, помисли и си изчезна след това някъде в междублоковото пространство на Люлин.
Върнах се да си седна на пейката и сигурно двайсет минути не мръднах. Казах си, че ако така съм си ебал майката с пиене, че и извънземните смятат, че си е ебало майката, начи ще спра да пия, да му еба майката! И спрях. Не пия от Нова година.
На обяд моя приятел от Младост се обади на счупения ми телефон, който все пак само изглеждаше потресаващо. Колата ми се оказа, че си е пред блока в Младост, а аз съм се хванал на бас, че мога да стигна първи пеша до Люлин, с някъв друг кретен като мен. И съм тръгнал, ама онзи се е отметнал и си е останал на купона. Портфейла така и не си го намерих, но когато се прибрах у нас на изтривалката ме чакаше изгорялата ми шапка.
А ето и видео от четенето. Благодаря отново на Стефан А. Щерев, че беше толкова харизматичен.

понеделник, 14 март 2011 г.

11 март 1961 година


И пак си повтарям, че всеки ден си има заглавие. Прави са да си мислят, че светофарите не са цветя. Цветята нямат черно. Баба не носи черно никога. С дядо отпразнуваха 50 години от първият път, когато са правили любов заедно. На 11 март 1961 година. Оженили са се на 4 април. Сега този град го няма. Пълно е с черни цветя и светофари. Без лента в камерите, обикалят документалисти. Ей, как добре спринтираме между радиационните вълни и тангото на другите. "Тангото на другите" - записвам си да намеря деня на това заглавие. Котлен камък в мозъка. Запушва каналите ми и Космоса не ми говори. Чувам само шепот, вместо ясния глас на съдържанието под заглавията. Но и това ще мине. Ще мине като 1961-ва.

неделя, 13 март 2011 г.

Тапети




Огризки не остават,
колкото и дълбоки да са чиниите ни.
По този път вървим отделни
и изгубени се връщаме,
за да почистим
във името на вярата едва ли не.

събота, 12 март 2011 г.

Паве по паве


Недохранени кончета, които дърпат каручка. Ей така понякога изглежда музата. Човек трябва да слезе, да запретне ръкави и да побута.
Между паветата засядат монети, които можеш да намериш, само ако ходиш с поглед забит в краката си. Хоризонтът е прекалено голям, за да си губим времето да го описваме. Следващото паве обаче е цяла планета, която може да бъде прибрана в средно голяма дамска чанта.
Не са нужни земетресения, за да изместим земната ос. Паве по паве. "Умът е градина, в която волята е господар." Декарт ми се явява в сутрешното кафе и се чудя защо така се смениха с Уди Алън? Може би вече няма нужда да запълваме хартията в книгите с картинки на целуващи се хора.
Целувките, това са просто кончета.

четвъртък, 10 март 2011 г.

Асансьорите са за хора, не за личности


За 15 личности е асансьорът в Мола. Моника каза, че трябва да са "хора", а не личности. А извънземните по ескалатора ли само? Понякога по бедрата ми се стича прясно мляко. Копринените рокли стават на петна, затова не ги нося. Мъжете в България по-често били жертви на полова дискриминация. Или поне по-често се оплакват пред властите. Главата ми е шампанско. Балончетата са цели вселени за пукане. Изтичат през бедрата ми като прясно мляко в асансьор. Нито една личност не се вози на ескалатор в копринена рокля. Локвите, локвите. В тях съм пораснала такава тебеподобна. Петниста и дискриминирана от извънземните. С глава от спукани балони.

сряда, 9 март 2011 г.

Дали аз закъснях или времето бързаше?



-От тук нататък си пеша – троснато подхвърли Силвия и го накара да слезе насред каманаците, в това голямо Нищо, което някои наричат природа. Тя се гневеше на идеята му да си купят място на село, където като остареят да си гледат домати. Силвия мразеше домати и принципно не ядеше нищо червено. Тя искаше къща край морския бряг с бяла веранда, райграс преди пясъка и по възможност кей с яхта. Наричаше капитаните шофьори, но това не й пречеше да е яхтоориентирана. И то със същата категоричност, с която преди четири години с радост му правеше салата от домати със сирене и босилек.
Това, което Силвия не знаеше беше, че те щяха да купят все пак това място и да вдигнат не лоша двуетажна къща. Щяха да си засадят домати, тя щеше да заобича този начин на живот, да се привърже към него, да го промотира пред приятелки от града. Всичко това щеше да преобърне мисленето й, точно за половин година тук, в планината. Тя също не знаеше, че той щеше да я напусне заради танцьорка от Варна, която две години редовно щеше да взима със себе си на командировки, край морето в къщи с веранди, райграси и яхти с капитани. Силвия щеше да разбере от бившето си гадже, което случайно щеше да ги засече в най-големия мол на света, във Варна. Същото бивше гадже, което Силвия заряза, за да бъде с Него. Тя щеше да го конфронтира, да му докаже, че знае за танцьорката, Той щеше да отрича до последно, което щеше да я накара да полудее от гняв. Силвия щеше да се опита да го наръга с нож за хляб, доказвайки защо не трябва да се провеждат скандали в кухнята. Той щеше да опакова дрехите си в двата куфара, които бяха купили за пътуването си до Мадрид, след три седмици и щеше да се изнесе на верандата с райграса във Варна.
Всичко това щеше да се случи, без значение дали Силвия иска или не. Защото тъжно-често общите ни мечти достигат до нас по различно време, което ни докарва до невъзможността да ги изживеем един с друг, дори ако сме перфектната комбинация за това.

понеделник, 7 март 2011 г.

Сираци на разума


Избутваме от мислите си нездравословни модели
с ужасно усилие на клепач, победен от съня.
Противни сме си, когато в желанието си да даряваме щастие
го правим с цена, която не можем да платим.
Когато кредитите ни станат твърде много,
ще върнем ли дълга към себе си,
или ще се изперем в някоя бистра река с камъни,
за да си простим?

Бистри реки май вече няма, така че...
Ше си останем сираци на разума.

Мога да бъда


Мога да бъда от онези магически лампи,
които след няколко нежни докосвания
стават верни слуги.
Мога да бъда и прасенце касичка,
което символизира отглеждането на мечти.
Мога да съм и от онези момичета,
които пръскат първите си целувки
в тоалетните на заведенията.
Или от другите, които се кълнат,
че ще обичат само веднъж.

От шума мога да бъда -
да изгарям бързо и лесно.
От кал, от камъни и пепел,
да лютя в очите, да присядам и цапам.
Бяла мога да бъда.

И сега, когато знам всичко това,
ми се иска да го забравя,
за да се откривам отново,
но този път с теб.

неделя, 6 март 2011 г.

Your soul IS your pilot


Ами, щеш не щеш your soul IS your pilot. При всички случаи квадратите, които привличаш с квадратната си душа, няма да направят път на кръговете, за които мечтаеш. Винаги, всеки получава това, което привлича. Винаги. А щом го привличаш, ти го желаеш. В това море от луминисцентни лампи, естествената светлина се е превърнала в мит. Нищо чудно, че вече не се възприема от сетивата ни, щом погледнем към тавана си. Над нас има безкрайност, а това никак не е приятно, когато сме свикнали да бъдем ограничени от начала и финали. Ръбовете ни оставят синки, които с целувка лекуваме като божествена несправедливост. Затова първата прошка, която търся днес е тази към себе си. Защото никога няма да бъда достатъчно добра, достатъчно милосърдна и положителна. Аз съм точно такава каквато съм. Безкрайна. Също като теб.