вторник, 15 март 2011 г.

Вашето обаждане е важно за нас


Спрях да пия от Нова година. Не, че преди пиех много, но не пиех и малко. Може да се каже, че пиех редовно. По-редовно, отколкото се хранех. Веднъж, след един адски купон в Младост... се събудих в Люлин на една пейка. Аз живея до Попа. Беше към пет сутринта и доколкото можех да преценя, понеделник. Казват, че келешлъкът принципно се израства с възрастта, но при мен за жалост не се получи така. На 35 години съм и съм далеч от мисълта си. Жените искат да им правя деца, а аз искам да са ми изгубили номера на сутринта. Мога да обобщя, че живот си живея.
Та, събуждам се на онази пейка в Люлин в пет сутринта със зверското главоболие. Няма ми портфейла. Телефона ми е в мен, слава Богу. Оглеждам се около пейката – нищо. Шапката ми виси на един клон, на около четири метра над земята. Озадачен съм. И гладен. Звъня на Спиро, чиито алкохол ме докара до това състояние, без да зная, че всъщност се намирам в Люлин.
-Копеле, знаеш ли колко е часа, да ти *** *******, тъкмо си легнАх! – вдига ми ведро Спиро.
-Копеле, важно е! Няма ми портфейла. И що сте ме изхвърлили навън, да ви *** *******?!
-Ти нормален ли си- промърморва Спиро с най-умрелия си тон- Копеле, ти си тръгнА първи. Беше на мотика.
В тази секунда ми просветва, че не мога да се прибера с колата си, щото всичките ми документи са в портфейла. Викам му на Спиро „Ей, нещастник, как можахте да ме зарежете навън в тоя студ и къв е тоя 705-ти блок в Младост 2?! КЪДЕ МИ Е КОЛАТА!” А той ми вдига рамене по телефона и ми затвори.
В това време забелязвам, че шапката ми, която си е такава зимна, ама с козирка, очевидно има съдържание в себе си. Просветва ми, че евентуално би могло аз или някой доброжелател, да сме сложили портфейла в шапката и да сме я качили на тва дърво с едно прецизно хвърляне, така че като си легна на пейката да си спя, никой да не ме обере. „Хитро” мисля си и се заемам да се катеря по дървото.
С риск за живота си, протягам ръка към шапката, докато с другата се придържам към по-стабилните клони на квото и да е тва дърво. И разбира се, нещо изпуква, аз падам и твърдата люлинска земя разбива предните ми два зъба. Лежа с кал и сняг в устата, шапката ми все още е горе, телефона ми е на парчета, понеже задника ми се е стоварил върху него, а на километри около 705-ти блок няма жива душа в 5 сутринта. Почвам да крещя всички псувни, които речникът ми позволява, включително и на чужди езици, много съм изискан. Мотивиран съм да му еба майката на тва дърво от сякъде, обаче ме е страх че пак ще се пребия, затова измислям нова стратегия за сваляне на шапката. Камъни. Почвам да ги мятам по шапката, за да счупя малкото клонче, на което виси, тя да падне и да си я взема.
Мятам първия камък и съдържанието на шапката, което аз предполагам, че е портфейла ми, издрънчава на тенекия. Баси! Мятам втори камък, тенекия от сякъде! Продължавам да мятам камъни и изведнъж тая шапка като светна... Дискотека! Жълто, зелено, червено, синьо, свети вътре тенекията и бръмчи. Седя и гледам тъпо нагоре, а шапката ми се разтресе, дъното й прегоря и на четири метра над главата ми висна някакво цветно топче с малки метални крилца. В първия момент си викам „Баси, кво е тва?!”, а във втория си викам „Е са си еба майката, тва са извънземни!”.
Шарената топка се позавъртя на два-три метра над главата ми, все едно ме огледа, помисли и си изчезна след това някъде в междублоковото пространство на Люлин.
Върнах се да си седна на пейката и сигурно двайсет минути не мръднах. Казах си, че ако така съм си ебал майката с пиене, че и извънземните смятат, че си е ебало майката, начи ще спра да пия, да му еба майката! И спрях. Не пия от Нова година.
На обяд моя приятел от Младост се обади на счупения ми телефон, който все пак само изглеждаше потресаващо. Колата ми се оказа, че си е пред блока в Младост, а аз съм се хванал на бас, че мога да стигна първи пеша до Люлин, с някъв друг кретен като мен. И съм тръгнал, ама онзи се е отметнал и си е останал на купона. Портфейла така и не си го намерих, но когато се прибрах у нас на изтривалката ме чакаше изгорялата ми шапка.
А ето и видео от четенето. Благодаря отново на Стефан А. Щерев, че беше толкова харизматичен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар