сряда, 9 март 2011 г.

Дали аз закъснях или времето бързаше?



-От тук нататък си пеша – троснато подхвърли Силвия и го накара да слезе насред каманаците, в това голямо Нищо, което някои наричат природа. Тя се гневеше на идеята му да си купят място на село, където като остареят да си гледат домати. Силвия мразеше домати и принципно не ядеше нищо червено. Тя искаше къща край морския бряг с бяла веранда, райграс преди пясъка и по възможност кей с яхта. Наричаше капитаните шофьори, но това не й пречеше да е яхтоориентирана. И то със същата категоричност, с която преди четири години с радост му правеше салата от домати със сирене и босилек.
Това, което Силвия не знаеше беше, че те щяха да купят все пак това място и да вдигнат не лоша двуетажна къща. Щяха да си засадят домати, тя щеше да заобича този начин на живот, да се привърже към него, да го промотира пред приятелки от града. Всичко това щеше да преобърне мисленето й, точно за половин година тук, в планината. Тя също не знаеше, че той щеше да я напусне заради танцьорка от Варна, която две години редовно щеше да взима със себе си на командировки, край морето в къщи с веранди, райграси и яхти с капитани. Силвия щеше да разбере от бившето си гадже, което случайно щеше да ги засече в най-големия мол на света, във Варна. Същото бивше гадже, което Силвия заряза, за да бъде с Него. Тя щеше да го конфронтира, да му докаже, че знае за танцьорката, Той щеше да отрича до последно, което щеше да я накара да полудее от гняв. Силвия щеше да се опита да го наръга с нож за хляб, доказвайки защо не трябва да се провеждат скандали в кухнята. Той щеше да опакова дрехите си в двата куфара, които бяха купили за пътуването си до Мадрид, след три седмици и щеше да се изнесе на верандата с райграса във Варна.
Всичко това щеше да се случи, без значение дали Силвия иска или не. Защото тъжно-често общите ни мечти достигат до нас по различно време, което ни докарва до невъзможността да ги изживеем един с друг, дори ако сме перфектната комбинация за това.

2 коментара: