четвъртък, 7 април 2011 г.

Любовта изстива на опашката за паркинг в мола


Предупредителни сигнали нямаше. Заглавията на вестниците описваха бруталнто убийство на онзи дето трябва да ги стреля във въздуха, да пищят, да светят и да миришат на "Опасност". Никой не я предупреди, че ще го търси в поезията на други, в очите на подминаващите я пешеходци, в устните на по-тъмни от него фенери. Че той ще спи в другата стая, а тя ще му пише любовни писма, които ще подписва под чуждо име и ще изпраща на други. Че понякога дори ще забравя как изглежда и мирише, а когато вечер в тъмната спалня го пегърне, в опит да заспи, ще го вдишва и ще го разглежда в мрака, докато не си спомни. Билетът за "тяхната" действителност - на парчета... по невнимание? Съвсем нарочно? Спомняше си само, че започна да го търси, докато той продължаваше да я буди с целувка. И това, че за него тя беше "Намерена" ѝ се струваше толкова страшно-финално, че ѝ се искаше да види, да чуе колко различна е всъщност и как тепърва трябва да я открива.
-Виж ме! Сирените вият.
Превръщаше се в игрално поле за демоните, които забиваха в нея стрелички. Имаше нужда от помощ, от сила, от нежност, но от онази първата, която не е изстинала на опашката за паркинг в мола... От 30 секунди, в които да не може да говори от погледа му. От бели дрехи, по които има от тяхната кръв. От силен удар в гърдите - да спре сърцето ѝ за минута и пак да я върне, за да чуе мелодията му. И тогава, тогава... Ако все още можеше да бъде същата, щеше да започне да бъде истинска, само негова, само себе си. Само този път.

1 коментар: