сряда, 17 март 2010 г.

Black 2006



Животът ни е един кръговрат от ситуации, в които попадаме постоянно. Едни и същи. Озовавме се в различните роли в тях - веднъж сме жертвите, хоп - завърта се колелото и сме хишниците. Забиваме ножове в сърцата на хората до нас по същия този начин, по който са забили нож в нашето сърце други преди време. Чудя се защо е всичкото това въртене, цялата тази повтаряемост, сякаш един урок не е научен съвсем, докато не изпитаме всичките му страни и посоки. Но какъв е този урок? Да знаеш какво е да нараниш по начина, по който ти си бил наранен преди това? Какво ти носи тази информация?
Исках да публикувам един материал, който писах за Пентхаус. Рубриката ми там се казва "Дневникът на една блондинка" и е забавно-саркастичната гледна точка на клишето за блондинката, която обаче нещеш ли се оказала и умна. Влязох си в папката с файловете и написах в търсачката "дневник", за да го открия в този невъобразим файлов хаос, в който са принудени да живеят моите творби. Вместо него обаче се появи файл с име "Дневник". Отворих го и се оказа дневникът ми от 2006 година. Бях забравила съвсем, че съм си водила електронен такъв. "Няма нищо случайно" както често чувам напоследък.
Дневникът ми от 2006-та представлява най-ниската точка на вълната. Нали се сещате - вълната, която се движи ала-бала има най-ниска точка и най-висока и т.н. физични щуротии. Тогава съм била на 22. Много изгубена, много тъжна, самотна и депресирана. Дневникът ми представлява едно прощално писмо, което започва на 27-ми май и завършва на 29-ти септември. Минавам през всички фази - пълното отчаяние, абсолютната загуба на контрол над чувствата си, мазохистично примирение с нещастието, бурни изблици на гняв, песизмизъм... Възможно ли е да съм преживяла подобни емоции? Как можем да си го причиняваме?
Казах, че е прощално писмо, защото макар да звучи като такова на човек, отказал се от правото си да бъде щастлив и свободен, всъщност е разтуха на огнетеността. Дневниците имат магическите способности да запечатват усещанията и да ги пакетират далече от реалността ни. Това, че след време, както в случая след 4 години се връщат при мен, то тези чувства не се връщат в сърцето и душата ми, а само в ума ми, който по-ясно успява да ги анализира и дефинира. Изводът, който си правя, докато се ровя в раните от миналото си е, че всичко минава.
Минават дните, в които не виждаме Слънцето дори да е лято и птиците да летят по цялата ширина на небето. Минават магнитните бури, които разконцентрират компаса ни, в следствие на което сме изгубили своя Север. Рано или късо пак го намираме и продължаваме по своята посока. Минават обидите, главоболията, гневът от доброволното ни затваряне в клетката и на клетката в кутията. В крайна сметка оставаме само ние. Само това пламъче, което ни държи на Земята до друго решение. Минават от живота ни хората, които обичаме, които често се оказват същите хора, които скачат отгоре ни, докато останем без въздух. Минава самосъжалението, депресията, минава любовта ни към болката. Наистина не остава нищо друго освен тишината и това, което сме решили да открием в нейната божествена мъдрост.
Понякога откриваме нова причина, а молитвите ни за надежда, любов и топлина са чути. Такива неща наистина се случват и аз съм щастлива да бъда доказателството. Най-хубавото на времето е, че лети и за кофти моментите.

2 коментара:

  1. ЯКО! Много мъдрост!
    Кръговратът на събитията е за можем да видим всички гледни точки.
    Времето лети независимо от нас, защото е в категория само по и със себе си.
    Имам само 1 въпрос: Защо да не можем да усетим по начина, които описваш, и стоплим с лятото си ВСЕКИ ЕДИН МИГ?

    ОтговорИзтриване
  2. Разбира се, че можем, но нали знаеш как изглеждат тези емоции, когато ги изживяваш със сърцето си? Винаги са сякаш последни, финални, безвъзвратно изгубени... Любовта ни тласка към крайни емоции, макар да знаем ,че всичко е временно. :) Точно заради това емоциите са субективно нещо.
    Мерси за коментара :)

    ОтговорИзтриване