terra incognita

Независимо от формата на нашето израстване, съществува една друга промяна- по-бавна и по-неуловима, която се натрупва ден след ден, независимо дали я разбираме или не. Ако избършем огледалото, ще видим единствено, че си оставаме terra incognita. Една сутрин просто вече мразим кафяво и кактуси. И с колкото и захар, алкохол, никотин и секс да се затрупаме, нищо няма да е способно отново да ни накара да заобичаме кафявото си палто. Центърът, който постоянно ни липсва е съвършено познат на нашето подсъзнание. Трябва само да се научим да слушаме. И тогава! ТОГАВА :)

Липсата, която ни е нужна

Снощи, поради и благодарение на върлуващия грип, вечерях сама в Пасторанта, понеже се оказа, че нямам нито един не-болен, не-счупен, неженен, не-зает приятел или приятелка, с който да споделя интервала 18-20 часа. Поръчах си паста Арабиата (без лютото) и чаша червено вино. Извадих "Животът не е за всеки" от чантата си. Впрочем Радослав Парушев днес има рожден ден. Да е жив и здрав. Та, снощи така да се каже "вечеряхме заедно". Дори ни донесоха свещ, за да се виждаме по-добре.
Първият разказ от книгата му е за загубата. На вещи, на хора, на разсъдък. Една от най-поетичните и вдъхновяващи теми за писане на поезия е точно тази. Липсата. Невидяното, недокоснатото, неизказаното, неизживяното... Цялото това мъчение ни допълва. Преди малко получих потвърждение на тази теория и от Teya Diya. Нейната "циклофрения" по отсъстващата половинка я е превърнала в истинска поетеса.
Няма нищо по-сладко от това да те боли, понеже него го има, но всъщност го има другаде, така че ти хем да си Тук, хем да си Там, без конкретно да знаеш къде е това там, където е той. Въображението рисува европейски столици, самолети, влакове, хотелски стаи, асансьори, сутрешни кафета, бучките захар, които се разтварят в тях, заглавия на вестници, мъгла, фасове в пепелника, гарнитурата в чинията, косъмчета по калъфката... Просто няма как да спреш потока на визуализация. А най-лесния начин да си го причиниш е пишейки. Вива ла мазохизъм!
В края на разказът на Парушев, персонажът му все пак намира нещо изгубено, което може и да не е точно същото, което е изгубил, но по някакъв алхимичен начин го компенсира с вселенска мъдрост. Винаги намираме това, което търсим. Винаги. Особено болката от липсата, която ни е нужна за да пишем. Психопати!
Вземете си "Животът не е за всеки". Ще имате възможност и да си я разпишете на 6-ти февруари в Строежа.

Hello, I love you

Изпотените ни длани са минало.
Напред е сладко-кисело.
С вкус на диви плодове,
а ръцете ни от тях одрани.
Прибрани в грешни чекмеджета, правилните думи,
а подметките-претъркани от тъпчене на място.
Като клип на Doors, вместо да си пуснеш лайфа,
имитирайки Елин, опитвам се да те преборя,
но само си обърквам словореда.
Затова ще кажа пак усихнато "Здравей".
Тъпо е, но изглежда не мога да бъда друга.
Не мога да бъда сива,
от тъга захлупена с глава между ръцете си.
Не се научих да тъгувам и да плача.
Правила съм го веднъж-това е всичко на всичко.

Преди да потъна в големия сън
те искам тук,
като писък на пеперуда.

Пристигащи

Таблото свети, залаганията са подадени. Двадесет и три. Всякакви обсесии се разполагат по дължината на съзнанието. Широчината му е заета с вестници. Печата вестници със ситен шрифт, а после ги складира в един шкаф, за архив. Не мисля, че някой някога изобщо е търсил нещо в архива. Безсмислен труд, като копаенето по време на дъжд. Виждам го всеки път, когато вали. То е като онези неща, които просто са така. Като "пристигащи". Те просто пристигат, независимо дали се копае или не. Който е на път да пристигне, пристига. А тя днес ми каза, че ще си има момиченце :) Чувствам се почти леля. Ако не загинем през 2012-та, ще взема и аз да си родя едно. Ха! Това е нова мисъл. Или ще си взема котка.

Ела на себе си

Всички сме просто участници в едно безкрайно напиване в селска кръчма. Заедно сме, в подземието на самотата си.
-Прегърни ме- обади се видението на края на унеса. Бяло, като нещо, което някога съм била. Прегръщам се и си мисля какво ли би било, ако имах сестра. Някоя като мен.
Пътят към вкъщи е рязък завой от три светлини. Половината ми живот мина в такси. Предпочитам да не ми говорят. Даже, ако може да ги няма, а колата да се движи сама би било най-добре.
Виновен е въздухът, че става за дишане. В този квартал нищо не ми напомня за утре. Всичко е сянка на себе си. Дните са пъзел от наши снимки, които не сме си правили никога. Тук хората са Слънца в мъртви Вселени. Светят без да топлят. За смисълът си мисля при всяко пътуване. Може би е пиеса на Шекспир. А може и да е Данте. Или един поглед, който няма какво да каже, но може да изпише тонове хартия.

От неиздадената книга IV

Всеки композитор
поне веднъж
е живял живота на писател.
Влюбил се е в кучето си
и му е позволил да му изяде чехлите.
За музиката трябват думи,
които композиторите търсят в кучетата.
Кучетата обаче не пишат ноти,
а само ядат чехли.
И то не какви да е,
а само такива, които по грешка са били купени
от композитори,
вместо от писатели.

От неиздадената книга III

Разливай масло по мраморния под
и се смей заедно с мен
на коварния ми план
да посинявам бедрата на тези,
които се пазят от Слънцето с черни поли.
Лицемерни са.
Когато Луната изгрее,
полите им са на главите им
и всички лампи са светнати.