Благодарствено писмо IX (част 1)

Днес с Mokaina започнахме равносметката, докато обядвахме. 2010-та ще ми липсва. Чета си първата публикация от януари. Започвам с глада за новото, неизживяното, за приключенията и свободата. Така се започва година, макар че може би е редно да се започва всеки един ден с такъв глад. Сега не съм по-малко изгубена в сравнение с тогава, но мамка му, годината започна с музика!

Двамата с Боби


Спънах се в Боби и той ми отключи една врата, която мислех, че никой няма да намери повече. Лекотата, с която ме отнесе ме излекува от страхове, които потисках почти осем години. Затова първото Благодаря е за Боби. Защото без теб нямаше да има RUBIKUB, нямаше да се кача на сцена, да запиша каквото и да било, нямаше да се отвори този канал за мелодии и те може би никога нямаше да се излеят през мен. Виното имаше нов вкус, вечерите нов звук, а това което се получи в ноти и думи е вълшебно. Благодаря ти!

Всичко се е случвало и преди


Така трябваше да се казва книгата ни. Бързахме. Или се забавихме. Едно от двете. Благодаря на Стоян, най-вече, задето ме научи на всичко това, което сега се правя, че не знам. За дългите фотосесии на Вселената, за тоновете поезия, магията... Да, за магията особено много. Направи ме по-красива, по-луда, по-цветна, по-добра писателка, всъщност май си ме направи писателка, да не си кривя душата... И формите, които създадохме, вече са си вкъщи.

Теб



Благодаря ти, че се върна. Защото като си лягах, си лягах в твоята част на леглото, за да не го видя празно като се събудя. Вечер понякога, абсолютно забранено си мислех какво ще стане, ако си тръгнеш завинаги. Мина ми през ума, че може да не те видя повече никога. Представяш ли си? Никога. Но ти беше силен. Винаги ще бъдеш. Благодаря ти, че ми прости книгата, че искаш да остареем заедно, за кафето сутрин и че не говорим за колата.

Mokaina


Има едно безценно и незаменимо нещо и то е сродната душа. Толкова много постове имам за теб тук, че всичките ми останали музи могат да се изядат от завист. Последната година с теб беше искрена, защото ти присъства навсякъде и във всичко. Изживяхме я заедно. Благодаря ти, че си еднакво пристрастена към мен, както аз към теб.

Пролятото

Сезонът между пролетта и лятото. Пролято. В това време от годината вали проливно думи. Тогава се правят най-лесно белези. Пишат се новели и се рисуват картини. Истинските приказки нямат финал. Спират преди „и заживели щастливо”. Така се успокоявам. През пролятото птиците тъкмо са се наместили в градския пейзаж и чакат да бъдат забелязани под нощното тъмно небе. Ако има кой да ги види, дори когато е тъмно, той непременно трябва да разкаже за тях на другите. За да вярват, че между кестени и липи няма особена разлика. Важен е сезонът.

...loading more...

Благодарствено писмо IX (част 2)

Отнесени от вихъра


Лятото! Това беше най-хубавото ми лято. Моето си лято. Лепкаво, потно, с вкус на топла бира с пясък. Островът на Арапя, от който изрових съкровище. Музиката на Spirit Of Бъргъс. С Яна и Моника в бургаските барчета. Срещата на класа. Благодаря, че съм способна да обичам не само себе си. За синхрона. За рождения ми ден, пияници такива!

Това е любов

При поезията има едно усещане за невменяемост. Потъване. Изпразване. Любов. Ред Бътън. Натискаш копчето, над което виси знакът „забранено натискането на червеното копче”. И става една магия – не можеш да спреш да пишеш! Докато говориш пишеш. Докато сънуваш пишеш. Ставаш посред нощ, за да запишеш нещо... Докато се къпеш в банята, излизаш гол и мокър и тичаш към бюрото за лист и молив. Това е любов. Егоизъм в най-висша форма. Еротична шизофрения. A danger area for the grey sky.

16 октомври

И тя се роди. На следващия ден погледнах снимките, записът, поздравленията на приятели и с изненада установих, че съм успяла и никак не е боляло. Благодарна съм на Еко, че беше до мен на рождения ми ден през август и така ме ориса за цялата ми следваща година с приятелството си. Там, на моста, където прескочихме оградата и пихме вино с бира. Едно голямо благодаря и на Краси, който знаеше как звучи всичко, още преди аз да знам. И щото има ебати яката коса. Роскаааааааааа! Кефиш ме, щото се кефиш и аз почвам да се кефя и голям кеф настава! Благодаря и за Жоро от името на момичетата. На R Adio C Afe, че ни беше родилен дом. На всички, които вярваха повече от мен, че ще станат нещата!

КзНас

Това вече го писах отделно, но благодаря на Die Fantastischen Vier за още няколко неща. Хелия, Pink Floyd, истината, осмеляването, виното, за усещането, че принадлежиш към група от хора – нещо, което ами, да си го кажем честно – не се случва повече от два-три пъти в живота. За безкрайния скайп-олигофренизъм с мечки-хорца. Благодаря, че тя знае, че той знае, че аз знам, че те знаят, че никой не знае, че той знае. Малко ми е трудно, че не сме заедно на нова година, защото ми се иска да сме заедно постоянно. Буквално. СЕГА!

2010

Беше любов през цялото време. Единственият страх, с който продължавам напред е, че колкото и време да ми остава Тук, то винаги ще се сравнява с 2010. Новата учебна година, започва след няколко часа! Желая ви вдъхновение <3

Каквото и да се случва

"Най-много мразя фалша и лъжата", казваме на шега с момичетата, докато се правим на искрени. Забавно е. Вливаме си смелост със скоростта на шотовете, които поглъщаме. Нощта е дълга, мека и се люлее под нас. А ние под замразената луна. Хората от съседната маса си викат такси. Бързат да си събуят обувките и да приключат деня, преди да е започнал следващия. Ние не бързаме. Времето е на наша страна, защото няма значение. То тече така, както му определим. Спираме го.
Замръзва не само дъха на минувачите, отвъд топлата преграда на прозорците в Блейз. Замръзваме и ние. Нюансите на признанията ни варират от налудничавото до безсрамното. Боли и вдъхновява, и прескача всичко, което смятаме за редно да си кажем.
Думите ни размразяват вратите на Ада. Стоплят го и го правят приветлив хан за изгубилите пътя си. Ще влезем, нали? Виното е с подправки и плодове. За пресъхналите ни устни целувките не свършват. Отлепяме ги от чашите, по които са ги оставили демони. Не ми се мисли колко от тях сме целунали в тази искреност.
-Каквото и да се случва.

"Изтъпях по миглите ти"

Решавам, че те обичам. Но, знам че ще се намери някой, който да ти каже, че не е вярно. Защото аз пиша, а ти си ми платно, по което прожектирам история. Най-вероятно измислена. Лентата е със заглавие "Изтъпях по миглите ти". Навсякъде сега е Рахманинов. Това, което усещам имитира поезията на Елин. И съм му бясна, че така добре го е казал, че така добре го е чувствал... Защото от страстта по миглите й ми прилошава.
-Ами, моите мигли?! Кога някой ще изтъпее по тях?!
...И после се сещам, че нищо не искам от теб :) Миглите ми го искат. Това, което аз искам, изобщо не съществува. Защото като всички, съм твърде заета с желанията на миглите си. А моите са черна дупка в Колайдера. Поглъщат целия свят. И искат още. Винаги.

Заедно :)

"Често се взираме в това, което другия иска, а ние по една или друга причина не можем да дадем и забравяме собствените си желания. Чистата, гадна, набола истина е, че искаме прекалено малко от нещата, които желаем. Отчасти, защото когато обичаш, не можеш да си позволиш да бъдеш животинското себе си докрай. Или поне не дълго и често.
Телата ни са диви, гладни за още по-дълбоки прониквания, за още по силни притискания... За още. Щети стават всеки ден... от липсата на пожари. Затова, когато някой каже "Скачай", трябва да отстъпиш две крачки назад. За да се засилиш и да си повториш "колко малко първи пъти ни останаха".
Но и това е оправдание, защото колкото и да се самонавиваме, че го правим от скука, всъщност го правим, за да почувстваме нещо. Дори болка. Дори загуба. Просто, за да има човек, с когото да споделиш хубавите неща. Някое класическо парче, непоносимо за 90% от хората, с които би слушал музика изобщо... Споделянето на самотата и разочарованието от... ох, какво ли не, ни слепят едни за други. Заедно сме, защото сме тъжни и счупени. И само заедно сме отново себе си."

"Substantia nigra"

Откакто започнаха да правят аквариумите и за хора,
фармацевтиката процъфтява.
Лепенките по кожата ми стават все повече,
а звуците в мен все по-акустични.
Откакто започнаха да правят аквариумите и за хора,
душата ми изостава.
Вече не иска да пиша за нея,
обидена от чупките,
по които я пускам да се стича към теб.

В момента съм инструментал.
Без нито една дума, с която да искам да те замеря.
Скоро ще ме събират с пинсети от ноктите ти.
Тъжна съм, но си спомням, че мога да обвинявам допамина.
Мислите ми потъмняват в Substantia nigra,
откакто започнаха да правят аквариумите и за хора.

Love is a Weapon

Целуваш като любовник.
Вълнуваш като запотено стъкло.
Зад моите завеси,
тайните ми вече изглеждат ненужни.
Каквато и красота да се изправи пред теб,
аз знам повече за изгрева ти,
защото мога да го предизвиквам сутрин.