Нещо, което ще изтрия на сутринта

Мисля ,че страдам от шизофрения. Съвсем сериозно. Сутрин се будя една, вечер съм тотално друга. Възможно ли е с първото отваряне на очите да си казвам "Благодаря" и да се усмихвам на всичко, което виждам, а със затварянето им да се питам "Това ли е всичко"? Би трябвало с възрастта да ставаш по-мъдър, по-праволинеен, по-спокоен... Има ли криза на 20-те, защото мисля, че съм я възседнала и я яздя по нанадолнището. Сега е модерно да си имаш блог. Чета разни неща - понякога лоши, понякога толкова добри, че ми иде да си изтрия собствения. Има някаква мацка, която е нещо като моя алтернативна проекция на свободното ми от задръжки и романтизъм аз. Казва неща, които може би съм казала аз в другото си тяло. И така ме вбесява! Коя е тя, че ме кара да мечтая за свободата и ми бута в носа своята с пискливо на-на-на-на-наааа! Червеното вино вечер ми беше практика и преди години, когато намирах в чашата нужното количество самоконтрол. Вечер по една, да не прозвучи че съм някаква винопийка от древен Рим... Обичах да си сипя една и да седна пред компютъра да видя кой е онлайн, какъв нов куест е излязал в арената, защото бях противен геймър. Има две цели години от живота ми дето ми се губят в такива вечери. Не помня да съм била на 20 или 21... Ставах на обяд, пиех кафе, изпушвах половин кутия цигари до 4 следобед и играех до 4 сутринта. Но като че ли не предизвиквам съжаление в себе си от това време, защото, мамка му, беше удоволствие да я усещам. Тъгата. Как се пропива в костите ми, схваща ме на стола пред монитора и ме кара да потъвам в този измислен свят, в който няма значение как се чувствам Аз. Гадна прическа, пълно отричане на високите токове и асоциален кретенизъм тип "не ми се излиза и до магазина". Сега се пробвай да ме задържиш вкъщи. И какво пък толкова? Какво има там навън за мен, че съм се тръшнала като шестгодишна пред Барби? Може би просто цялата тази мъдрост, постоянство, добродетелстване ми дойде до гуша! И ако бях тежка в делата си, колкото и в думите си сега щях да съм навън с приятелки, напук на понеделник вечер и глупавите правила. Четете сега, че утре като се събудя сигурно ще го изтрия.

Птици

Добре, де ще си призная. Чета една книга "Пътят на Твореца" на Джулия Камерън. Чета я за трети път и се надявам да стигна до края поне веднъж. Предните два пъти не успях, защото нямах смелостта. Толкова силно ми въздействат есетата на Джулия, която впрочем е творец във всички възможни измерения, като почнем от драматург, през кино-режисьор и журналист. Та толкова силно ми въздейства, че е способна да ме провокира да се запиша на плуване, въпреки че ужасно ме с страх от водата и не мога да плувам и грам. Само като погледна към кориците й и вече имам 100 идеи за песни, стихове, романи, картини, снимки... Проблемът е, че трябва да имам на кого да ги посветя. "На себе си" никога не ми е звучало като основателна причина за творчество. Точно заради това нито едно от нещата, които създавам не се задържат при мен. В момента, в който оплета нещо веднага съм го подарила. И на тези птици съм намерила собственик вече. Да, да се върна на тях.
Птиците са кошмара на моята приятелка Лили, която като дете е била нападната от десетки гълъби, които се е опитвала да храни на някой си италиански площад. Гадовете я накацали и изкълвали всичко, което възнамерявала да им хвърли, направо от ръцете й. И така всеки звук от криле, всяка песен излизаща от гнусните им човки е обречена на вечна ненавист от страна на Лили. Аз от друга страна харесвам птиците, както и всички останали животни в джунглата. И понеже Джулия Камерън пише в книката си за силата на апликациите, реших да се пробвам. Това е резултата, надявам се да ви хареса :)
А картината няма да подаря на Лили, защото много я обичам! Ще й направя нещо с котки. Тази е за поета Стоян Динков, с който си доказваме един на друг, че и двамата го можем визуалното изкуство. Очаквам неговата картина ;)

Нищо лично

Нямах интернет. Цели два дни. Чувствах се като отскубната от всичко, което ме кара да се чувствам добре. Facebook, блогът ми, Skype… Всичките ми приятели се оказаха погълнати от вакуума на виртуалното пространство. Дори на втората вечер пуснах телевизора. Даваха „Анаконда”... Господи! За пореден път отбелязах факта, че живея два живота. Физическото ми тяло ходи на работа, говори си с колегите, ходи на йога, пее „Ом”. Другото ми тяло, което е с 15,4 инчова физиономия и Altec Lansing глас е пуснало мрежата си до най-отдалечените хора в моя живот. То достига дo най-добрата ми приятелка от училище Калина, с която се „виждаме” вече само онлайн. Понякога си припомняме с носталгия времето, което прекарвахме в градинките на Младост 3 и се криехме от нашите, че пушим. Разказваме си кой докъде го е докарал с гаджетата и всеки път се уговаряме да се видим следващата седмица. Не го правим. Физическите ни тела нямат време. Те имат коли, мобилни телефони, срещи с клиенти в центъра, но нямат един неделен следобед, за да се срещнат наживо и да се посмеят отново на онзи път, в който така се напихме в 6-ти клас, че тя случайно ми фрасна главата в рамката на едно легло и се прибрах със сътресение. Бяхме ужасни тинейджърки. Похотливи и самоуверени. Ако сега можех да се върна назад в това време щях да си бия два шамара и да се накарам да си облека нещо прилично. Но натам ме връщат само дискусиите в Skype и Кика, чието лице онлайн прилича на синя луна със зимна шапка.
Нищо лично. Просто единици и нули, които имат памет. Могат да ми разкажат какво съм си мислила и какво съм чувствала до 30 дни назад. Само с натискането на един единствен бутон мога да се върна например в 23 октомври, когато бях отегчена в петък вечер и Skype беше света, в който се почувствах у дома си. Мога да прочета всичко, което се случи тогава, докато физическото ми тяло пиеше червено вино и разсъждаваше по теми, които може би не е осъзнавало в настоящия момент. Понякога се страхувам, че всъщност истинското ми Аз е моя лаптоп. Исках да го продам преди месец, за да си купя един три пъти по-мощен, умен и красив. Отказах се, защото не мога да се разделя с този. Цяла една година писане, двайсетина текста, една стихосбирка, толкова много събития... Това е машината, която съм натоварила с цялата си творческа отговорност, красиви спомени и една самоличност, към която съм пристрастена. Физическото ми тяло е само предверието към това, което знае за мен моят HP Pavilion dv6000. Вече не се продава и се надявам да не ме изостави скоро, обиден от желанието ми да го сменя за по-млад. Нашата връзка е толкова лична, че ако беше живо същество, сигурно щях да правя любов с него.

The greatest thing of all

Има нещо във въздуха. Навън е пролет, а трябваше вече да е натрупал сняг. Имаше един снежен ден, който ми направи още по-лоша услуга. Преживях зимата за 24 часа и сега имам чувството, че гадното вече е свършило и идва моя сезон. Сетивата ми са тотално объркани! Точно преди да се отдам на многото телевизия и сивите пуловери, започнах да чувам птиците и извадих отново слънчевите очила. Знам, че всичко е само моментна заблуда, но така силно съм я стиснала, че направо ще я смачкам. Отричам зимата толкова упорито, че си вредя сама на себе си. Днес излязох по къс ръкав и на обяд ми беше добре, обаче вечерта бях настръхнала на места, на които не знаех, че има косъмчета по тялото ми. Опитвам се да изживея нещо, чието време не е дошло, чието място не е тук. Може би точно тази предначертаност, неизбежността на естествения ход на това, което ще случи прави този момент толкова специален. То е като да се хвърлиш в обятията на някого, когото знаеш, че не може да имаш. Защото не му е тук мястото и не му е сега времето. Но въпреки това... усещането, че те е споходила пролетта през ноември ти позволява да се самонавиеш, че илюзията ще продължи още малко. Още ден. Още седмица. И напук на всичко, навън отново е 20 градуса.

Ноември

Октомври ни завеща едва няколко паметни мига и доста такива, които ни се ще да не се бяха случвали. Успяхме да пропуснем нормалното количество срещи, позволихме си една, която не биваше и накратко живота ни е по-вероятно да се е объркал повече отколкото да се е оправил. Защото такъв е октомври – последният ни шанс да направим и кажем всичко това, което не сме през последните 3 месеца. Паниката, която ни обвзема в края на октомври е съвсем заслужена, защото подяволите, всичко свършва за пореден път! Листата започват да падат и въпреки, че е красиво да си го кажем честно –адски подтискащо е... Вадим якетата с отегчен поздрав „О, пак ли ти” и прибираме сандалите за по-добри дни. Отмятаме календара на картинката с вече падналите кафеникави листа върху рекичката и го виждаме. НОЕМВРИ! Когато човек осъзнае, че е дошъл ноември е съвсем нормално да се вцепени за минута-две, докато още държи откъснатата страничка на календарния октомври. Защото ноември винаги е изненада. Колегите ти повтарят „Егати, дойде ноември! Кога стана ноември, бе!”. Дори новинарката по радиото натъртва повече от обичайното на датата в началото на новините. „Здравейте, аз съм Надежда Димитрова, а това са новините на 1-ви НОЕМВРИ”. Изглежда всяка година този месец успява да изненада човечеството по един и същи начин. Което следва да покаже единствено колко къса памет имаме всъщност. Всяка зима ни изненадва снега, сметките за парното, скуката, когато се окаже, че се налага да прекарваме повече време вкъщи с партньора си, вместо навън кой знае къде... Не се учим от грешките си, а систематично ги повтаряме с надеждата, че всичко е преходно. А се оказва, че единственото преходно сме ние. Не ме разбирайте погрешно, това не е история за нещата, които просто ни убиват без да ни направят по-силни. Става дума за нещо още по-страшно - месец ноември. Най-мрачния, скучен, отвратително омразен месец от годината. Поради много причини – Коледа е твърде далеч, за да ни стопли с аромата на канелените сладки, но не достатъчно далеч, за да не мислим за всички онези неща, които я правят неприятна. Например пазаруването на подаръци! Или лошите спомени от предишни Коледи. Още първите няколко съзнателни Коледи получаваш от Дядо Мраз плетени пуловери и енциклопедии, вместо мечтаното Лего или Барби, или там с каквото му е бил промит мозъка на твоето поколение. Обвиняваш пощите, че не са доставили писмото ти на добрия беловлас старец, но един ден дори и тази утеха ти е отнета, защото се оказва, че той мамка му, не съществува. Става ти ясно, че родителите ти просто не уважават желанията ти. И така научаваш един от първите важни уроци в живота си. Това, което искаш, трябва да си го набавиш сам, а не да разчиташ на другите, дори когато става въпрос за собственото ти семейство. Защото всички те само си мислят, че знаят какво е най-добре за теб. Всъщност само ти знаеш. Но това е ужасна мисъл за преглъщане. Особено през ноември, когато на свой ред трябва да се превърнеш в злодея и да измислиш за какви не-радостни и практични подаръци да си изхарчиш заплатата. А само ако знаеш приятелката, за която купуваш тази нова книга за 100-те най-велики филма на Холивуд, за какво би похарчила тези 90 лв, ако избираше сама подаръка си, щеше да се изчервиш. Но е неуместно да питаш, както е неуместно и да си кажеш. Неуместно е да получиш това, което всъщност искаш. Цялата тази работа с подаръците е изградена на този принцип. Харчиш парите си за неща, които ти може би харесваш, но няма да бъдат твои, подаряваш ги на хора, които всъщност не ги искат, но се правите, че всичко е страхотно и Коледата продължава. Да не говорим, че вече е ужасно сложно да изкараш добре Нова година на спонтанно завихрило се парти. Сега трябва да резервираш места още през ноември, да планираш почивката, ако ще се ходи някъде, да си подадеш молбата за отпуск месец по-рано... Ноември е кошмарът, който трябва да преживееш, за да можеш през декември да правиш неща, които не искаш да правиш изобщо. Освен това денят ти става все по-къс, започва да се стъмва още в 5 следобед, студено ти е, всички са лепнали някакъв вирус, ставаш раздразнителен...

Единственото ти спасение е да се влюбиш. В най-отвратителния месец от годината само това ще те спаси от тотално изтрещяване. Някой нов човек в твоя живот или стар, но добре забравен по примера на модното клише. Да си влюбен през ноември е като бунт. Като революция, преврат на живота такъв, какъвто си го познавал до момента. Когато от теб се очаква да бъдеш силно депресиран и съпричастен с депресията на всички останали, ти решаваш да се влюбиш! Защото през ноември винаги има един топъл уикенд, който е като последен полъх от лятото. Уикендът, който ще те отведе в света на забравата, където нито студа, нито пред-коледната депресия могат да те застигнат. И започваш да търсиш този следващ велик момент в своя живот. Започваш да го виждаш в колегите си, в приятелите си от детството, в непознатите хора на улицата. Трябва да го срещнеш, трябва да накараш това същество да се влюби в теб и да си позволиш да се влюбиш на свой ред. Висиш във фейсбук, преглеждаш профил след профил, изглеждаш отчаяно, но никой не обръща внимание, защото така се очаква да изглеждаш през ноември. Те не знаят защо и не трябва да знаят, защото това е един подмолен план, едно предателство към сивото, към клишето, към времето, което не искаш да дадеш на този живот. За твоето време! За твоето следващо голямо ДА. За синхрона. Сещаш се за тази интересна теория. Две тела с различни размери и маса, които се движат с различна скорост и дори в противоположна посока рано или късно се засичат. Какво, ако не синхроничност е любовта? Не искам да разбивам още една от големите илюзии на живота, след като вече споменах, че Дядо Коледа не съществува, но истината е, че любовта е математика, химия, физика и едно вълшебно късче наречено от нас хората „късмет”. Късметът обаче си е едно суеверие, което ни кара да придаваме някакво мистично значение на намерената на улицата монета или да си пожелаваме нещо, когато часовникът покаже 22 часа, 22 минути и 22 секунди. Късметът си е закона на привличането. Каквото мислиш, става твои думи, думите ти стават действия, а действията навиците, които контролират живота ти. Точно това е последната съставка на формулата на любовта. Първо трябва да помислиш за нея, да я пожелаеш, после да повярваш, че може да ти се случи и накрая да я приемеш. Дори да е ноември. Защото месецът е всъщност само едно обстоятелство.

Let it be

Щастието е временно проявление на постоянното ни желание да бъдем свободни.

Възпитани сме да съдим нещата, които не са в параметрите на нормата. Освен, че ще бъдем съдени вярваме, че е наше задължение да съдим. Просто е редно да размахаме пръст на свой ред, за да докажем че принадлежим тук. Истинското щастие според мен е в това да не съдим изобщо. Да, ще продължават да ни порицават, това е неизбежно. Но що се отнася до нас самите, можем да прекъснем нишката, да се опитаме да се изчистим от това мислене, да разхлабим примката, която ни души всеки път щом решим да кривнем от релсите. Не става дума за изневярата, далеч съм от тази мисъл. Самата концепция за нея е плод на същата правосъдна система. Става дума за концентрираното щастие. Онова, което го доставя при нас не е от значение.
Този излиза с две жени – осъден, тази води таен живот от семейството си –осъдена... Наистина ли трябва да живеем живота си, тази уникална възможност, в която втори дубъл няма, ограничени от предубежденията си? Та ние дори не вярваме в тях! Заради тях сме щастливи до допустимата граница, обичаме колкото ни е позволено, радваме се на нещата, които ни карат да се чувстваме добре колкото е възможно и в крайна сметка рано или късно достигаме до прозрението, че всичко това са глупости. Но не можем да го кажем просто така, защото тези „глупости” може да се окажат семействата ни, децата ни... Все едно след един етап, вече не можем да си позволим да преследваме личното щастие. ТРЯБВА да бъдем такива, каквито се очаква от нас. Трябва да бъдем не на себе си. Започваме да изместваме центъра си, за да се спасим. Концентрираме се върху други неща, които ни дават комфорт – автомобила, пътуванията, хобито... Привикваме към тях, натоварваме ги с илюзорната представа, че те имат нужните качества, за да ни направят щастливи. Но това щастие трае 15 минути, час, седмица... След тях оставаме отново насаме с празнотата. И ако изведнъж ни се случи нещо... красиво, което ни кара да стъпваме на сантиметри от земята, да се усмихваме безпричинно и да се чувстваме пълни с топъл въздух, ние пукаме балона, обричаме се отново на старата рутина, защото просто никой не би приел нашето щастие. Вярваме, че то трябва да бъде одобрено от останалите, за да можем да си го позволим. Каквато и да е ситуацията, това просто не звучи правилно. Ограничени от тези убеждения с нескопосани доказателства, чувство за притежание и принадлежност. Пълни със скруполи. От хората, които обичаме, очакваме неща които самите ние не сме сигурни, че можем да дадем.
Да се съмняваш не значи, че не обичаш. Съмнението е неудобно, но да си убеден в нещо е просто нелепо! И идва въпросът „Защо си казваме вечното „ДА”? Защо мечтаем за него, страдаме, ако не сме го изрекли, въпреки че много добре знаем, че се самозаблуждаваме. Вярваме в тази приказка, донякъде за да успокоим всички съмнения и да затвърдим усещането, че това е свободата за нас.
Вътре, всеки знае, чувства размера на душата си, затисната зад решетките на общоприетото. Красива трагедия, която ни кара да пишем, рисуваме, пеем и танцуваме. За да дедем поне малко от всичко това на света. За да се почувстваме част от него. Над обществото, отвъд бариерите и отвъд телата ни.

Созопол

Созопол ухае на парфюм. Омайва със старите си улички и разказва за едно време, което е толкова отдавна, колкото и самото море. Докато се разхождаш можеш да чуеш копитата на черните коне, които носят на силните си гърбове своите стопани. В далечината се чува призрачния великански сигнал на заминаващите кораби, отплавали от тук някога много, много отдавна. Загледани от своите дървени тераси, там в къщите построени направо върху скалите, младите жени изпращат с поглед железните телеса, погълнали техните любими. Стоели там, дълго загледани в корабите, чак докато голямото Черно море не ги превърне в малки точици. Старият град на Созопол разказва без да говори, застинал във времето размечтава и притихва с вятъра. Алуминиевите дограми на прозорците и климатиците пречат да повярваш напълно, че си се пренесъл с някаква машина на времето. Пътят към Новия град в Созопол води надолу. Младото му лице е пълно с музика, която обаче не можеш да чуеш. В опит да се заглушат едни други, заведенията край брега създават съвършената какафония, а туристите с настръхнали гърбове спират да чуват дори собствените си мисли. Навалица. Сръбска скара, вестници и банани. Нощем Новият град кънти, опитвайки се да бъде нещо различно, някой друг град, за други хора, които не могат да обичат. За онези, които идват в устата му за ден-два и си тръгват с алкохолните изпарения. Без да имат какво да запомнят или да разкажат. Защото това не е тяхното място, въпреки, че самото място се опитва да ги заблуди в обратното. Новият град иска да бъде Приморско, Слънчев бряг и Бургас едновременно, но не постига целта си. Той заприличва на нищо, докато се опитва да бъде нещо, което не е. От другата му страна тихо го наблюдава созополската стена, която нощем възпира потока на новото, ограничава го от пределите на Стария град, за добро. Докато лунапаркът, дискотеките и ресторантите празнуват нощта, Старият спи, уютно унесен от звука на разбиващите се в скалите вълни. Дори уличните лампи са привели глави, уморени да гледат към безкрайния син хоризонт. А жените на терасите все още излизат, за да търсят с поглед онези кораби, които повече никога няма да се завърнат по бреговете му.