събота, 27 октомври 2012 г.

Слънчеви зебри


Щорите са слънчеви зебри,
върху лицето ти петолиния,
ръкавици от Слънце,
по сърцето пешеходна пътека.
Минавам от там
и нагоре по стълбите-
екран за прожекции.

Влизам със реплика
някакъв шепот неясен.
Ти отваряш прозореца
и избутваш саксиите.
Падат на капчици
стопени от вятъра.
Стига сме ги поливали.
Стига сме се завивали
с крадени одеала
от среднощни кафета.
Стига сме имитирали
удобна далечност...
Ето ти тази салфетка-
казваш ми и се трия,
махам целия грим
и просто заспиваме.

Щорите са тъмни сенки
черни раета по кожата.
Ставаме зебри от Африка.
С ръкавици от Слънце
оттразено в очите ти,
а зад тях екрани от сънища.


петък, 26 октомври 2012 г.

градски изкуства


къси курсове
силни парфюми
сетивата са в кома
бързо,
за да не помним
кой от къде е
дребни пари
служебна любезност
между светофарите - гледки
в главите ни - клетки
без птички
таксиметрови шофьори на чувства
градски изкуства

вторник, 23 октомври 2012 г.

Сънувах те


Сънувах те. В обятията ти Елена.
Онази дето срутва почвата ти под краката.
Онази от пространственото вдъхновение,
което ти със мен наричаш може би "разплата".
Сънувах те. Елена май е бременна.
Стои на прага ти със бебето в ръце.
Запознай я с хола, терасата си и килима,
остави я да огрее в храсталясалото ти сърце.
Елена е. Не знам коя е.
Така се казва Другата във моя сън.
Отраснала във гъстите кипариси
очаква ти да ми покажеш, че съм вън.
Убий ме. Не пропускай този откъс.
От романа той е най-велик.
И цялата ми досегашна гузност,
недей използва като щит.
Сънувах те. А даже не съм спала.
Каза ми го, докато била съм вън.
На 23-ти съм видяла
като по филмите
реалността във сън.
Сега ще легна,
на метри от студената прегръдка,
на светлинните години,
които ни делят.
И ще притворя още малко,
сантиметър и половина
сърцето си
и посля ще заспя.

вторник, 16 октомври 2012 г.

да чувстваш


Все още има неща, които не разбирам,
които подреждам по цветове и форми по думите ти
и стигам до изводи, които не намирам
в очите ти, нито в спомените.

Изпушвам една цигара наум,
усещам вкуса й по устните ти.
Тъжно ли е, че по-често насън
целувки оставям по пръстите ти?
Или е еднакво сетивно за мозъка,
той нали не прави разлика между тук и фантазия,
между радостта и тъгата,
за него нали са само импулси...
Значи просто е важно да чувстваш.

понеделник, 15 октомври 2012 г.

събота, 13 октомври 2012 г.

ти сигурно спиш и диктуваш


Попита ме колко малки любови правят една голяма,
колко дълги кафета са оправдания за добрите разговори,
колко прозодии развалят един текст,
колко пъти повторена истината спира да бъде чувана...
Помня стабилните ти въпроси,
а изсмуканите си отговори прилежно съм затрила.

Говори ми се с теб.
Строят ми се високи кули
като в хипнотични видения ми се затваря в тях.
Затвори, от които да не можем да избягаме един от друг далече.
Защото сме достатъчно глупави да си мислим, че можем и иначе.

Аз съм дете, което си е изгубило ключовете,
но е твърде тъмно, за да се връща да ги търси.
Води ме твоя глас, с който си говорим,
който подрежда и думите ми в момента.
С твоя глас пиша,
а ти сигурно спиш и диктуваш.
Изобщо не знам какво исках да ти кажа точно...

вторник, 9 октомври 2012 г.

Персефона

 
Камикадзе.
Врязах ти се.
И после почнах да ти търся отговорност за делата си.
Защо така стоиш пред мен, не виждаш ли, че идвам да се врежа?! 
Не знаеш ли сега какво ще ни преследва?!
Безсъние, умора, глад,
абсурдно чакане пред телефона...
КАК НЕ ТЕ Е СРАМ
да ме превръщаш в Персефона!
 
 

понеделник, 8 октомври 2012 г.

Повтарям си


Мисля, че когато онази хаотична сила те е създавала
за теб е имала конкретен план,
чертеж на съразмерните ти светлосенки.
Чудесно те е подредила и накрая за разкош
завъртяла е във тебе малък вихър,
с който да разваляш статиката на заобикалящото те.
Строила те е с всички материали, които в този ден е имала.
От реки и мостове над тях си правен
и стълба към небето ти е сложила,
да скачаш отвисоко и да се разбиваш във вълните си,
от там да се разстилаш по вените на този град,
да се просмукваш във стени на сгради и оградите им,
а пепелта ти да насища въздуха с полезни вещества.
Навсякъде си и във костния ми мозък даже.
Навсякъде, във всичко и във всички.
Повтарям си, че е безумно да ми липсваш.

Къде отлитат пеперудите наесен?


Къде отлитат пеперудите наесен?
Дали не са във топлата вода под душа?
Полива ме и съм накацана,
нацапана с прашец
от струните ти.

Пиша ти, защото нямам избор


Пиша ти, защото нямам избор,
заради
вдъхновението на малките ти часове,
на малкото ни такива,
на свределите от дъждовно предстояще
и сгънатите ъгълчета на писмата ни...
Заради
пулсиращите слепоочия
и ниските ни честоти,
които все повтарят "още".
Дори на есен думите ни пак са сочни
и растат около тайните бодли,
които някой ден ще ни избият
и сигурно ще боли,
а може би пък няма...
Заради
някаква излишна драма,
няма да се пръскам на парчета днес.
Да се оставим някак разбираеми, искаш ли?
И все пак...
от въздуха във стаята ти те ревнувам,
че дава ти живот, когато мен ме няма.

петък, 5 октомври 2012 г.

FRICTION CODE STORY


 Любомира Найденова създава FRICTION CODE преди две години. Причината е посещението й на голям музикален фестивал, чиято публика се откроява със своята индивидуалност, лудост и музикална принадлежност. "Всички бяха толкова цветни и разнообразно облечени, че ми се прииска да правя дрехи точно за тях", споделя Люси.


  

Люси решшава да прави мода в България, където няма толкова голяма конкуренция и дизайнерите имат по-голям достъп до пазара, за разлика от Италия например. Трудността идва по-скоро от това, че българският потребител няма културата да цени уникатите и предпочита да пазарува от вече утвърдените марки. От друга страна, аз лично забелязвам, че все повече хора от артистичните среди търсят уникалното в марки като FRICTION CODE.



FRICTION буквално преведено е "триене" - между младите и активни хора, със силно изявена персоналност, обединени от страстта си към музиката. "Нашите продукти са вдъхновени от контраста между градските музикални култури и техния начин на живот. Философията на дизайна се изразява в трансформирането на музикалните вибрации в детайла на дрехите, без това да се натрапва.", обяснява Люси. 



А иначе, тя е на 31 години, завършила е Националната художествена академия със специалност Мода. Харесва дизайнери като Yohji Yamamoto и Hussein Chalayan, обича да носи удобни дрехи, които я карат да се чувства свободна. 

www.frictioncode.com

като всички онези неща


То е като със зимните ми кънки-
под леглото, в главата, някъде в близко бъдеще
ще ги покарам, ще ги пробвам най-сетне.
Отлежали са година и половина
и вече може би е техен ред да оживеят.
Ще падам, ще боли и ще съм синя,
ще се смея на глупавата си координация,
на тромавите си бедра и пулс на маратонец,
ту някой ше ме хваща, ту ще ме избутват,
ще съжалявам, ще обещавам,
че никога вече няма да правя това...

То е като със зимните кънки,
като с карането на кола и колело,
като плуването и раждането,
като бракът и развода,
като сватби и погребения,
като всички онези неща,
които никога не съм правила,
но толкова ясно съм си представила,
че вече мога да ти разкажа.