петък, 29 юли 2011 г.

Дребно писателство



На арената подскачат дресирани животинки
и аз като тях
влача крака към прага ти
и забравям, че нося доброволно часовник
Жълтите коли са калинки
служат ми за дребно писателство
Душата ми е в смъртна опасност
окичена с филтри и везни
Калъфките на възглавниците
пълни с вятър
нека ме вземат
Господи
дано поне тази нощ

понеделник, 25 юли 2011 г.

"Кажи нещо", казва той


-Чувала съм, че хората свикват да заспиват сами - каза Лили и направи дълга пауза, докато цигарения дим запълни празнината в гърдите ѝ, с която разказваше. - Въздухът в стаята е прохладен, когато е само твой. Писах писмо наскоро. На ръка! Мисля, че хората правят такива неща днес, за да си спомнят какво е било през 60-те. Колите, пурите, роклите... Мъжете! Сега си искаме романтиката в точен час, цвят и форма. Аз ще му сготвя, той ще ми разкаже история. Виното ще купи той, а аз ще пратя SMS на сутринта. Няма значение дали цяла нощ ще вали, защото всички прозорци минават през антивирусната. Всички чувства минават пълна проверка... Помня, че момчетата едно време първи казваха "Обичам те". Сега, когато мълчим си вярваме повече. По-добре е да не знаем какво мислим. Един от двамата винаги не е достигнал дълбочината на другия. Въпреки това тишината ни смущава. "Кажи нещо", казва той. Страшничко е. Като стая, пълна с хора, които чакат болния в съседната да си отиде. После си лягат. Всеки в собственото си легло.

събота, 23 юли 2011 г.

< 3


Три пъти на ден
любов на бройка.
Триъгълна скоба,
тройка.

четвъртък, 21 юли 2011 г.

Лятна буря



"Нищо друго не изпълва така стомаха ми, както чувството на безнадеждност. Собствените ми, тъжни постъпки. Спомена за някогашното щастие. Жадуваното минало - любов, която вече не мога да изпитвам и да давам. Живея за нея, да ме разкъсва на парчета, за които да плача без по лицето ми да се стече и една сълза. Толкова сухо е в мъртвото пространство в гърдите ми. Приличам на ходещ труп, който се смее на стари вицове и бегло помни удоволствието от възхищението, което изпитват към нарисуваното му лице.
Вече не искам да бъда обичана. Искам да ме боли. Само физическата болка ме кара да се чувствам жива. Не искам да правят любов с мен, а да ме чукат, докато спра да усещам краката си. Докато не потекат сълзите ми и не се почувствам отново жива.
Ето така ми липсва Той. Понякога, когато го погледна в очите виждам закъснялото време. Пред него аз съм снимка на себе си. Искам да го докосна както преди, но не помня как. Да го целуна, но не зная къде. Да го прегърна силно, но не виждам защо.
Да си тръгна ми казваш... Да опитам да бъда облак поне. Да хварлям светкавици и да убивам цъфнали градини с ледените си камъни, докато не мине пустотата ми в този гняв. Лято е. От онези горещите, светли лета, в които бурите са най-жестоки. Такава да бъда и аз. Пустинна.
Не знам дали ще се почувствам по-добре от чуждото нещастие. Сигурно просто ще намеря оправдание за жестокостта си. Затова избирам да бъда добра с другите и лоша към себе си. Колкото и болно да звучи."

Лили

* Част от "Предвестници на края" coming soon

сряда, 20 юли 2011 г.

Оу?



- Спасяването на връзки е неспасяема работа. - Заяви небрежно Лили, ей така все едно казваше "Вчера си купих нови дънки". Не е събитие, защото има поне пет чифта, но е и любопитен факт, който заслужава поне едно "Оу" от някого. Както, когато някой отбележи "В магазина има нов сорт ягоди". "Ягоди, оу? Нов сорт, ОУ?" Да, "Оу" в стил "Не ми пука" е разпространена любезност, приемлива и за двете страни.
- Оу? - Отвърнах аз, понеже от опит знаех, че всеки който е във връзка и твърди подобно нещо, сам не вярва на безнадеждността си или просто се задоволява от цикличността на драмата си. Драмата задоволява много хора. Истинското спасяване на връзки обаче, твърде малко.
Като Лили. Всеки вторник тя ходи на езда. Облича си специалните дрехи, тръгва в определения час, паркира на конкретно място и разменя същото "Оу" със същите хора, които всеки път среща там. Нарича ездата "моето разнообразие". Смята, че с нея спасява връзката си. Една връзка, в която ѝ е скучно и еднообразно. Спасява я създавайки си една потенциално скучна и еднообразна среда, лишена от динамичност и неочаквани ситуации. Бяга от комата към следвщата кома. Защото е толкова хубаво да не можеш да помръднеш и всички да са длъжни да ти дават внимание. И е толкова страшно да нямаш нищо за казване, което да води до "Оу".

Pretend


Полунощ.
Играят най-опасната игра.
Pretend.
Защо го правят?
А, защо пък не?
Нищо друго не е по-интересно от това да влюбваш.
Жестоко може би, а може би дори и болно.
Заразени от привличането на очаквания,
които нямат намерение да оправдаят.
Играе се до пристрастяване.
След това им става нужда.
Убива ги и ги обожествява.
Владее ги
и ги наказва да я имат
и да не я искат.

вторник, 12 юли 2011 г.

Ctrl Z



Всъщност търсим любов. Само това. Изтръпнали напълно зад обвивките си, само острите, дълбоки удари могат да ни накарат да почувстваме нещо. Как се докарахме до тук? "Разнообразието не е гаранция за удоволствие", каза вчера Мария. Да, трябва просто да си намериш най-подходящата сглобка. Проблемът е, че хората се променят. Всичките ни клетки се сменят напълно за 7 години. А вероятността да се променяме синхронно, към една и съща посока е като да се събудя утре и да мога да плувам.
Всъщност просто търсим любов и не мога да повярвам понякога колко е трудно да си я дадем едни на други. Елементарно е и лекува натрапчивото желание да скачаш от високи тераси, когато погледнеш надолу.

неделя, 10 юли 2011 г.

петък, 8 юли 2011 г.

Глад за посока


Пешеходецът пресича улица след улица.
Харесва маркировката на зебрите.
Върви по тях.
Следи ги със надежда,
че са личния му пътен знак.

Отминават облаците на забързан кадър.
Режисират го да бъде млад.
Да търси пътя си нанякъде,
във връзка с дестинацията "глад".

Навън валят цветя от ябълки,
с очи забити във краката,
той повтаря "няма ги".

Тук има само светофари
подлези в ремонт и гари.

Ябълките са капризи - аз обичам бели ризи.

Те говорят

http://tegovoriat.com/bg/categorii/muzika/67-2011-07-07-20-03-44
Страшно много благодаря за това интервю на Теди Белчева! :)

понеделник, 4 юли 2011 г.

Целувки в консерви



В американските филми целувките
нямат нищо общо с моите първи.
Там отнема дълго да осъзнаят,
че винаги е трябвало да бъдат.
Аз отдавна знам, че теб ще целуна първо.
Нищо, че беше двеста и осмата ни.
В малки сребърни кутийки отплаваха по водите,
в които отказвам да вляза дори и за теб.

Целувки в консерви,
консервни целувки
и вятър
да изсушава морето в очите.
Виждам те.
Всеки ден.