събота, 30 април 2011 г.

Приказки, в които те няма


* * *
Когато пресичала улицата, никога не се оглеждала, защото вярвала, че всичко е предопределено. Ако ѝ е писано да я блъсне трамвай, то нямало да я блъсне автобус. За да докаже, че е разшифровала кода на живота, седнала на релсите и зачакала. Чакала цял живот, а когато времето ѝ свършило, на нейно място поставили паметник. Кръстили го "Жената, която чака смъртта".

* * *
Тя не носела бижута, защото майка ѝ вярвала, че когато носела в своя живот, се случвали беди. Един ден обаче, Той ѝ подарил пръстен. Тя казала НЕ, защото не искала да предизвиква съдбата и пръстенът, за който мечтае да стане причина за тяхната раздяла. На сутринта видяла на пръста на майка си ново бижу.


* * *
Откакто се помнела, не обичала водата. Това синьо страшилище, хищник отвъден, плашел ангелите ѝ насън. На хоризонта доплавал кораб, а на него в миражите зад страховете ѝ, помахала най-прекрасната любов. Освободена от всякакъв страх, тя заплувала като русалка и открила светове, които досега отказвала да приеме. Сушата престанала да бъде неин дом. На корабът обаче я чакала само надеждата. Когато морето изтекло в своя канал и пресъхнало, тя нямала вече къде да живее. Така на корабът, който вече нямало къде да плава, тя станала капитан.

* * *
От всички тъжни, Андерсенови истории, които мога да ти съчиня, разбрах, че те няма в нито една. Само тъгата ме учи, а ти си островът, на който ме брули вятър и който държи корените ми здраво за себе си.

четвъртък, 28 април 2011 г.

Дневникът на една космата жена


Преди седмица, от United Partners ми предложиха да тествам най-новия продукт на Braun. Казха ми, че ще ми изпратят вкъщи епилаторът Silk Epil 7, за да кажа какво мисля за него, защото четат блогa ми, който бил много интересен.
Ако трябва да бъда честна, изобщо не се вълнувах от какъвто и да е епилатор, тъй като през целия си епилационен живот не съм употребявала такава технология. Съгласих се, все пак, любопитството ми надделя, както обичайно. Зачудих се дали това, което пиша в STORY-TELLER не звучи като „Дневникът на една космата жена”, но бързо отхвърлих това предположение за асоциация (обаче е готино заглавие).
Получих сив пакет, с черна кутия в него. Последният път, когато получавах вкъщи подобна пратка беше от секс шоп, затова ми се стори странно да сме така деликатни когато става дума за епилатор. Всички се бръснем. Дори най-големите привърженички на кола маската, понякога прибягват до бръснача. Ако някой съсед има проблем с това, нека.
Понякога ми се ще хипарията никога да не беше свършвала и да оставим космите да си растат наволя. Уморително е да бъдеш гладка, мека и да миришеш хубаво... Просто има моменти, в които не ти се занимава. Искаш да прекараш два-три дни с всичките си косми, суха кожа, мръсна коса и обелен лак в леглото. Но, какво ли не правим ние жените, за малко внимание.
И така, с чисто новият ми епилатор се съзерцаваме вече час и половина. Аз го гледам като паднал от Марс, а той мен вероятно като поредната блондинка с дневник, в който изведнъж се е оказал персонаж.
Новият епилатор на Braun е повод да дам втори шанс на електрическите уреди, които се използват с намесата на вода. Мел Гибсън ли се беше изпържил със сешоара си в банята, в следствие на което беше започнал да чува мислите на жените? Май така се случи. Та си мисля (въпреки че е абсолютно невъзможно), ако и с мен стане подобно нещо, докато ползвам епилаторът и започна да чувам мислите на мъжете... Яко ли ще е? С една дума НЕ. Не искам да знам какво си мисли таксиметровият шофьор, който ме кара 35 минути днес до радиото, докато нервно намества огледалото си за обратно виждане през десет секунди. Не ме интересува дали продавачът в магазина, от който си купувам Кока Кола, преди малко е бил насаме с дясната си ръка в тоалетната зад щанда. Изобщо, оставете ме да слушам собствения си диалог в главата, той е достатъчно досаден и уморителен.
Но най-вече... Ние. Не сме. Добри. Хора. Ако си чувахме мислите, нямаше да съществува думата „приятелство”. Човечеството е неспособно да изпитва любов към ближния си, защото дори себе си не обича. Разменяме просто внимание. Всички сме рекламни кампании на едно свое несъществуващо, по-добро Аз, което е абсолютно наложително и важно другите да виждат. Не самите нас. Кампанията.
Моята кампания се нарича Гергана Турийска. Супер яка, руса парти-кампания, готова на приключения с минимум повтаряемост. Лесна за зарибяване на широк таргет мъже и жени (16-65г.), особено в артистичните среди. Креативно-неизчерпаема, действа пробуждащо и подмладяващо само с едно нанасяне вечер. Абе, като синьото хапче, ама ми се ще да мисля, че не само за половата система, а и за вдъхновение. Често е на промоция или на премиера, зависи от сезона... Гергана Турийска няма нищо общо с блога си. Той е извън параметрите на тази рекламна кампания и дебне в сенките на нейната разруха, като Компромат на годината.
Неепилираната ми същност, която си заслужи вниманието на United Partners в момента е много доволна от новия си епилатор, защото изглежда свествен, като мъж, който иска да ти е само приятел. Но има още нещо. Нямах муза от известно време, особено пък през деня и трезвена, за което благодаря най-вече. Готиният тефтер с магнита ще си го запазя за следващата новела. Ще почакам космите ми да пораснат и непременно ще го тествам, благодаря.

петък, 22 април 2011 г.

Началото на дните



Под дървото седеше изпъната в черното си лице, намазано с ритуални катрани и засъхнало преди векове. Пиеше души, директно от корените му, като ги всмукваше една по една с ярко червените си устни. Стотиците прехапвания от техните целувки ги бяха напоили с кръв, която сякаш щеше всеки момент да пробие плътността им и да започне да се стича по снежно бялата ѝ шия. Малките камъчета, върху които беше коленичила, за да достига корените му, почти се бяха впили в плътта ѝ. Болеше, но не повече от незаситения глад.
Не усещаше нищо, докато го прави. Затова прокара ръка под черните си поли и я плъзна по лесния път на удоволствието. Само така, с тази допълнителна стимулация, можеше да усети Бог да влиза през устата ѝ, в опит да запълни вселенската кухина в стомаха ѝ. Как топло ѝ ставаше всеки път, когато се заселваха в утробата ѝ, без да знаят, че никога няма да се родят повторно. Не можеше да се дели, защото така я беше направила Природата.
Сега просто щеше да помни какво е да си празен съд, докато един ден морето не смени небето. Да, ще валят жаби, а мишките ще бягат за спасение в скута на принадлежния си лайфстайл, докато солената вода не стане отново сладка в страната на залязлото слънце. До тази външна намеса трябваше да се научи да не изпитва глад, защото ситостта не е Негово отражение. И тогава, чак тогава, водата щеше да измие катраните от лицето ѝ, за да посрещне Началото на дните поправена.

четвъртък, 21 април 2011 г.

На Мери, с която пак ще се срещнем



И светлината по пътя огрява пред всеки дръзнал да целуне живота
и с усмивка да го пусне, за да се прибере отново в сърцето на Твореца-Създател.
Докато ние сме тук се топлим в огнищата Му разпалени.
Щом си тръгне един от нас, съчките стават с една по-малко,
но идват нови, които с нова искра разпалват наново топлия огън.
Ще се видим отново, а дотогава с усмивка ще се прегръщаме насън.

сряда, 20 април 2011 г.

Пролетна умора


Сънят ме напусна преди месеци. Сега 12 чАса са само миг, а батериите ми са с обърнат минус и плюс - не се зареждат правилно. Уморена съм от пролетта, пролетта е уморена от мен, ти вероятно и от двете ни. Пируетите, с които се обръщам назад, за да търся причините, които ме бутнаха от оста ми, са по-нелепи дори от очакването ми, като ги намеря нещо да се промени. От всичко, което чета излиза, че значение имат само другите ни тела, които крачат редом с нас, застанали на челни стойки върху самите ни глави. И докато на нас, материалните, ни трябва дух, за да се осмислим Тук, не виждам защо им е на тях да им трябва материя. В краят на дните ми се спи, но не си лягам. Когато дойде последният слънчев ден, забрави за умората и слушай колко красива може да бъде финалната песен на птиците. "И светъл облак там лети, лети, лети, лети, и ний мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, загледани в пейзаж..."

понеделник, 18 април 2011 г.

Духовете не живеят под наем


- Цветята са къщи за духове. Всички деца знаят това, но както по-важните неща в живота и това лесно се забравя като пораснеш. Аз имам много цветя вкъщи, значи у нас живеят и много духове. Те умеят да слушат и да изпълняват желанията ми. Всичко това звучи много приятно и интересно, ако не беше онова саксийно цвете, което един приятел ми подари преди месец. То увяхна страшно бързо. Нищо не можех да направя-поливах го, пресаждах го, вързах му мартеница... Просто му беше писано да не живее в моя дом. Проблемът е, че всеки дух, чиято къща увехне, става бездомен дух. А това на тях никак не им харесва. За разлика от хората, духовете не живеят под наем и не отсядат временно в къщата на друг дух, докато се установят. Загубят ли дома си, то е завинаги. Стават кисели и гневни като недоспали деца и започват да правят номера. Смятат, че виновник за бедата им е стопанинът на цветето. И ето, аз се озовах в тази ситуация. Първо започна да изчезва по един чорап от всичките ми чифтове. Не можех да събера комплект. Разглобих си пералнята, за да видя дали нещо не се случва при прането, но нищо не открих. След това започнаха да изчезват и по-големи неща, като книги, чашата ми за кафе, от която пия сутрин, розовата хавлия с патето, ютията, едната ми чехла и накрая листчето, на което си бях записала телефонния ти номер. Затова не ти се обадих, честно!

събота, 16 април 2011 г.

* * *


Аз съм инструмент в рецете Ти.
Когато имаш нужда, Господи,
да развивам болтовете на скучните им посторойки,
изпълнявам цялата ми дадена от Теб хореография.
И по сислата на Твоите желания
ще бъда разрушителят и сътворителят,
подпалвачът и пожарогасителят
на всичките им празни домове,
от които трябва да си тръгнат,
за да Те повярват пак.
Ще бъда косачът и родилката
на пустите им тела,
които бездушни ходят по Земята,
докато не си Ги прибереш отново.
И накрая, Господи, нищо няма да Ти искам.
Точката в сърцето ми
постига всичките желания,
които бих потърсила от Теб.

четвъртък, 14 април 2011 г.


Teya Diya е вдъхновителка.

понеделник, 11 април 2011 г.

Основна тема: Раздялата


Вчера Киро.бг ми каза, че основната тема в блога ми е раздялата. Според тексовете ми излизало, че искам да страдам. И като взех, че се замислих за това, не мога да спра. Така прав ми се стори и това ме ядосва зверски. Клишираният стремеж към страданието на средностатистическата жена, която чрез самоизмъчване постига оправдание за действията си. Излиза, че имам всичко, мога да имам и останалото, което си поискам, но пиша за тъжните самотни часове, премълчаните признания и гузната си съвест. А същевремнно съм и се чувствам като, ако мога да цитирам един приятел, "дълбоко позитивно копеле".
След цялото това мислене, което Киро.бг ми причини вчера в слънчевата Борисова градина (където сгазих дете с колело, но това е друга история), стигнах до извода, че не е раздялата. Като човек, който от 15 годишен все е във връзка, никога не съм имала и една седмица single в живота си. Това ме е възпитало да възприемам любовта като пълно отдаване, последвано от затихваща страст. За затихващата страст пиша тук. За нейното затлачване, отпушване, възход и падение. За най-тъмният час преди изгрева. За вдъхновенията, които аха-аха да ме изпратят в друга посока, но после се сещам, че аз мамка му, съм се отдала. Липсата на инстинкт за самосъхранение във връзките, телепатията, която понякога се среща извън тях, усещането за принадлежност към нематериалната любов (колкото и лигаво да звучи)... Раздялата е ветропоказател. Жълт светофар. Отдръпване на водата от брега, преди голямата вълна да погълне целия свят. Като празното усещане, преди да се влюбиш. Раздялата е вдъхновение, но нищо не значи, защото сме толкова fuckin' преходни, че за раздяла дори е смешно да се говори.

четвъртък, 7 април 2011 г.

Любовта изстива на опашката за паркинг в мола


Предупредителни сигнали нямаше. Заглавията на вестниците описваха бруталнто убийство на онзи дето трябва да ги стреля във въздуха, да пищят, да светят и да миришат на "Опасност". Никой не я предупреди, че ще го търси в поезията на други, в очите на подминаващите я пешеходци, в устните на по-тъмни от него фенери. Че той ще спи в другата стая, а тя ще му пише любовни писма, които ще подписва под чуждо име и ще изпраща на други. Че понякога дори ще забравя как изглежда и мирише, а когато вечер в тъмната спалня го пегърне, в опит да заспи, ще го вдишва и ще го разглежда в мрака, докато не си спомни. Билетът за "тяхната" действителност - на парчета... по невнимание? Съвсем нарочно? Спомняше си само, че започна да го търси, докато той продължаваше да я буди с целувка. И това, че за него тя беше "Намерена" ѝ се струваше толкова страшно-финално, че ѝ се искаше да види, да чуе колко различна е всъщност и как тепърва трябва да я открива.
-Виж ме! Сирените вият.
Превръщаше се в игрално поле за демоните, които забиваха в нея стрелички. Имаше нужда от помощ, от сила, от нежност, но от онази първата, която не е изстинала на опашката за паркинг в мола... От 30 секунди, в които да не може да говори от погледа му. От бели дрехи, по които има от тяхната кръв. От силен удар в гърдите - да спре сърцето ѝ за минута и пак да я върне, за да чуе мелодията му. И тогава, тогава... Ако все още можеше да бъде същата, щеше да започне да бъде истинска, само негова, само себе си. Само този път.

Сенките


Понякога нощем саксията в хола
се превръща в куче, което спи на пода.
Сенките си играят с мен,
докато аз си играя със сенките под очите си.
Очите ми си играят с теб,
а ти ми оставяш саксии в хола-
да ме пазят, докато спиш...

вторник, 5 април 2011 г.

Има начини


От скоро ми се струва, че ако можеш да си качиш тухлите на асансьора и да натиснеш копчето е най-добре да не ги мъкнеш на гръб по стълбите нагоре. Не е липса на ентусиазъм. Просто има начини. Моментното удовлетворение, с което запълваме големите липси също е начин. Просто е с краткотраен ефект. И да, човек може да живее в това състояние цял живот. Да бъде удовлетворен и превъзбуден постоянно. Просто не е прието да обичаме заради самата любов. Затова пък е напълно нормално да обичаме, заради потребностите на другите. Не е прието да подаряваме целувките си на тези, които отпускат свитостта в корема ни само с появата си, но често ги прахосваме за непознати.
Понякога просто е нужно да приближим длан до лицето си и да плъзнем бавно топлия си дъх по нея. Автоцелувка. Правя го понякога, когато ми прилипсва нежност. Не е липса на споделеност, просто има начини. Демонизацията на населението приключва успешно. Вече всички са опитвали всичко и никой не го е грижа дали синеоките красавици са синеоки курви. Но, ако има начини, има и надежда. Че и The Dark Side омръзва, като всичко друго.

неделя, 3 април 2011 г.

А прозорците потни се стичат на капчици в нас


Двата му пръста... пързалка.
Пресъхнал черният памук попива -
ще цъфне напролет с лехичките.
С птичките ще разнесе прашец в ноздрите на моя любим.
Когато го искам, изпитвам болка, където трябва да бъде.
Подчинява ме.
Когато го имам, дишам с върха на главата си.
А прозорците потни се стичат на капчици в нас.
"Не оставяй следи, не оставяй - ще ни чуе целия град..."
Когато пресича трамвайните релси...
и бавно в тунела навлиза...
слага пръсти в ушите си.
Аз викам „Върни се”.
Аз викам, аз моля... и пак.

Още не е тъмно вън съвсем



Обичам те, не ме обичаш,
обичаш ме, не ме интересува...
Заричам се да те наричам
с името, което ти е дала майка ти.
Преди да знаеше, че ме познаваш,
колко птички оставаха на жицата след изстрел?
Още не е тъмно вън съвсем, но се смрачава.
Още малко и ще премълчаваме, че се познаваме.

събота, 2 април 2011 г.

Светулките светят с гъза си


Светулките са благородни същества.
Светят с гъза си и летят в тъмното,
за да показват на изгасналите,
че може да се свети дори и с гъза.