понеделник, 9 май 2011 г.

Аз, рендето



Една слънчева майска сутрин се събудих с непреодолимото желание да изобретя рендето, но се оказа, че то вече е било изобретено и то от някой си Айзък Хънт през 1540 година, понеже на човека му застоявал кашкавал, който ставал прекалено твърд, за да се реже. Осенила го гениалната идея, че това, което прави с петите си може да се случва и на стария кашкавал и така той все пак ще става за консумация. Гениалното изобретение е на човек, който се казва Айзък (какво друго да очакваме?). Той намерил начин да яде стара храна и да запали целия свят да прави същото, докато му дава пари. Браво!
Това ме подсети за времето, когато бях метър висока и откривах света чрез наличните си сетива. Вероятно не е нещо обичайно, но изпитвах силен интерес към материите на материалния свят. Рендето ми служеше за определяне на различни характеристики на заобикалящите ме материи. Например една клечка от двора се стопляше много повече в ръката ми при настъргване, отколкото зелена пластмасова чаша за пикник. Клечката миришеше по различен начин от чашата, когато я прокарвах по назъбената част на рендето и употребявах различна сила, за да извайвам тъничките лентички настъргана пластмаса и съответно дърво. Вкусът на нещата никога не е бил толкова интересен, колкото тяхната плътност и структура.
Психопатът от "Ланголиерите" на Стивън Кинг късаше тънички лентички от салфетки - нещо, което обожавам да правя от дете. Когато прочетох книгата му, бях убедена, че съм способна на ужасни, мрачни и отвратителни деяния спрямо човечеството. Този ден дойде.
"Uh Ah Oh" е мила песен за едно момиче, което опитва материята на материалния свят и чрез своето ренде подбира онази материя, която е най-топла в ръката ѝ и мирише най-хубаво. Често си напомням, че перверзията е в контрастите, за да си обясня защо понякога правя неща, които изненадват дори мен самата. В моите мрачни овулационни дни, в които материята ми е по-тежка и плътна от другите, измислих персонаж, който всички ние, малки и големи момичета крием в своите сенки. Зад радостните песни на които се поклащаме и вярваме, че сме адски секси, желани, способни да имаме всекиго.
В един тесен ъгъл на нашия прашасал килер, под един шкаф, в една ракла, затрупана под старите одеяла от чеиза, през девет планини в десета, на дъното на един кладенец, крием мъничката кутийка с ужасната реалност, която сме сигурни, че никой не вижда зад хубавия ни грим. НИЕ ЗНАЕМ, ЧЕ ЩЕ ОСТАРЕЕМ!
Това е толкова далече, абстрактно, толкова няма да се случи точно на нас и ние ще сме да, подготвени, ще сме взели всичко, което сме могли, ще сме го изживели и ще ни е хубаво да сме стари... Ще станем на 30 и ще сме още по-привлекателни, защото най-после ще сме целите жени, на 40 ще сме напълно себе си, на 50 ще имаме красотата на мъдростта, а бръчиците под очите ни ще са за възхищение на двайсет годишните момичета, които ще повтарят грешките ни, без нашия размах и грация. На 60? Въображението ми ме спира някъде там. Защото нас, нали всъщност изобщо не ни е страх от старостта? Тя е далече, тя е направо в друг живот. Ние ще бъдем вечно момичета, дори когато имаме свои момичета и те също имат момичета.
Плюшените ми играчки носят тази закодирана информация. Подредени по етажерките на моето минало Аз, те събират праха на всичко, което някога съм била и повече никога няма да бъда, но троснато настоявам, че винаги ще съм.
Да, точно тези играчки ме връщат назад и вместо да ме стоплят с отминали светли спомени от безгрижни детски дни, ме карат да кихам от застоелия прах по тях. В кашони, под леглото, на тавана, в мазето, на тъмно, сред паяци и дървеници, в ръцете на някой, който вече го няма...стига!
Нещата не са по-ценни от Нас. Нещата са Неща, а Миналото е минало. Там няма нищо. Нещата са нищо. Имаме само тази точка в сърцето си, която ни води по пътя ни. Другото е излишен багаж. Това са просто играчки.
Да поискам плюшените ви играчки за видеото на Uh Ah Oh беше интересен социален експеримент за моя сметка. Молбата ми докосна едни тънички нишки, чувствителни на светлина, дълго скрити на дъното на кладенеца. За някои намерението ми да се изгавря с любимите плюшени играчки от детството прозвуча равносилно на гавра с Нас самите, с Нещата, които сме обичали, с които сме се асоциирали, които са Нас.
"По гадно е от детско порно върху пресния гроб на родителите. Кой ли олигофрен би пожелал да си запали плюшеното мече и заедно с него и детските мечти и спомени." ядоса се An AngrY Kid. Отива му да е ядосан. :)
Не моята молба да убия няколко плюшени играчки е нелепа, а чувството ни за притежание, което се разпростира до самия въздух, който вдишваме и издишваме. "Това е мое, което е мое съм Аз, Аз съм всичко мое" Ето защо "насилие над плюшени играчки" звучи като "Насилие над децата в нас". Защото не умеем да се разделяме от вещите си. А те ще отидат в боклука така или иначе. И ние ли ще отидем в контейнера с тях тогава?
Feel free to kill yourself and still be alive to see the world without you, ми звучи освобождаващо :)
Материята в материалния свят не лекува егоизъм. Тя просто ни притежава.

Вашите стaри Аз под формата на плюшени играчки, можете да оставите в Radio Cafe до четвъртък.


video

Няма коментари:

Публикуване на коментар