петък, 31 декември 2010 г.

Благодарствено писмо IX (част 1)

Днес с Mokaina започнахме равносметката, докато обядвахме. 2010-та ще ми липсва. Чета си първата публикация от януари. Започвам с глада за новото, неизживяното, за приключенията и свободата. Така се започва година, макар че може би е редно да се започва всеки един ден с такъв глад. Сега не съм по-малко изгубена в сравнение с тогава, но мамка му, годината започна с музика!

Двамата с Боби



Спънах се в Боби и той ми отключи една врата, която мислех, че никой няма да намери повече. Лекотата, с която ме отнесе ме излекува от страхове, които потисках почти осем години. Затова първото Благодаря е за Боби. Защото без теб нямаше да има RUBIKUB, нямаше да се кача на сцена, да запиша каквото и да било, нямаше да се отвори този канал за мелодии и те може би никога нямаше да се излеят през мен. Виното имаше нов вкус, вечерите нов звук, а това което се получи в ноти и думи е вълшебно. Благодаря ти!

Всичко се е случвало и преди


Така трябваше да се казва книгата ни. Бързахме. Или се забавихме. Едно от двете. Благодаря на Стоян, най-вече, задето ме научи на всичко това, което сега се правя, че не знам. За дългите фотосесии на Вселената, за тоновете поезия, магията... Да, за магията особено много. Направи ме по-красива, по-луда, по-цветна, по-добра писателка, всъщност май си ме направи писателка, да не си кривя душата... И формите, които създадохме, вече са си вкъщи.

Теб



Благодаря ти, че се върна. Защото като си лягах, си лягах в твоята част на леглото, за да не го видя празно като се събудя. Вечер понякога, абсолютно забранено си мислех какво ще стане, ако си тръгнеш завинаги. Мина ми през ума, че може да не те видя повече никога. Представяш ли си? Никога. Но ти беше силен. Винаги ще бъдеш. Благодаря ти, че ми прости книгата, че искаш да остареем заедно, за кафето сутрин и че не говорим за колата.

Mokaina


Има едно безценно и незаменимо нещо и то е сродната душа. Толкова много постове имам за теб тук, че всичките ми останали музи могат да се изядат от завист. Последната година с теб беше искрена, защото ти присъства навсякъде и във всичко. Изживяхме я заедно. Благодаря ти, че си еднакво пристрастена към мен, както аз към теб.

Пролятото


Сезонът между пролетта и лятото. Пролято. В това време от годината вали проливно думи. Тогава се правят най-лесно белези. Пишат се новели и се рисуват картини. Истинските приказки нямат финал. Спират преди „и заживели щастливо”. Така се успокоявам. През пролятото птиците тъкмо са се наместили в градския пейзаж и чакат да бъдат забелязани под нощното тъмно небе. Ако има кой да ги види, дори когато е тъмно, той непременно трябва да разкаже за тях на другите. За да вярват, че между кестени и липи няма особена разлика. Важен е сезонът.

...loading more...

Благодарствено писмо IX (част 2)

Отнесени от вихъра


Лятото! Това беше най-хубавото ми лято. Моето си лято. Лепкаво, потно, с вкус на топла бира с пясък. Островът на Арапя, от който изрових съкровище. Музиката на Spirit Of Бъргъс. С Яна и Моника в бургаските барчета. Срещата на класа. Благодаря, че съм способна да обичам не само себе си. За синхрона. За рождения ми ден, пияници такива!

Това е любов

При поезията има едно усещане за невменяемост. Потъване. Изпразване. Любов. Ред Бътън. Натискаш копчето, над което виси знакът „забранено натискането на червеното копче”. И става една магия – не можеш да спреш да пишеш! Докато говориш пишеш. Докато сънуваш пишеш. Ставаш посред нощ, за да запишеш нещо... Докато се къпеш в банята, излизаш гол и мокър и тичаш към бюрото за лист и молив. Това е любов. Егоизъм в най-висша форма. Еротична шизофрения. A danger area for the grey sky.

16 октомври

И тя се роди. На следващия ден погледнах снимките, записът, поздравленията на приятели и с изненада установих, че съм успяла и никак не е боляло. Благодарна съм на Еко, че беше до мен на рождения ми ден през август и така ме ориса за цялата ми следваща година с приятелството си. Там, на моста, където прескочихме оградата и пихме вино с бира. Едно голямо благодаря и на Краси, който знаеше как звучи всичко, още преди аз да знам. И щото има ебати яката коса. Роскаааааааааа! Кефиш ме, щото се кефиш и аз почвам да се кефя и голям кеф настава! Благодаря и за Жоро от името на момичетата. На R Adio C Afe, че ни беше родилен дом. На всички, които вярваха повече от мен, че ще станат нещата!

КзНас


Това вече го писах отделно, но благодаря на Die Fantastischen Vier за още няколко неща. Хелия, Pink Floyd, истината, осмеляването, виното, за усещането, че принадлежиш към група от хора – нещо, което ами, да си го кажем честно – не се случва повече от два-три пъти в живота. За безкрайния скайп-олигофренизъм с мечки-хорца. Благодаря, че тя знае, че той знае, че аз знам, че те знаят, че никой не знае, че той знае. Малко ми е трудно, че не сме заедно на нова година, защото ми се иска да сме заедно постоянно. Буквално. СЕГА!

2010

Беше любов през цялото време. Единственият страх, с който продължавам напред е, че колкото и време да ми остава Тук, то винаги ще се сравнява с 2010. Новата учебна година, започва след няколко часа! Желая ви вдъхновение <3

вторник, 28 декември 2010 г.

Каквото и да се случва


"Най-много мразя фалша и лъжата", казваме на шега с момичетата, докато се правим на искрени. Забавно е. Вливаме си смелост със скоростта на шотовете, които поглъщаме. Нощта е дълга, мека и се люлее под нас. А ние под замразената луна. Хората от съседната маса си викат такси. Бързат да си събуят обувките и да приключат деня, преди да е започнал следващия. Ние не бързаме. Времето е на наша страна, защото няма значение. То тече така, както му определим. Спираме го.
Замръзва не само дъха на минувачите, отвъд топлата преграда на прозорците в Блейз. Замръзваме и ние. Нюансите на признанията ни варират от налудничавото до безсрамното. Боли и вдъхновява, и прескача всичко, което смятаме за редно да си кажем.
Думите ни размразяват вратите на Ада. Стоплят го и го правят приветлив хан за изгубилите пътя си. Ще влезем, нали? Виното е с подправки и плодове. За пресъхналите ни устни целувките не свършват. Отлепяме ги от чашите, по които са ги оставили демони. Не ми се мисли колко от тях сме целунали в тази искреност.
-Каквото и да се случва.

неделя, 26 декември 2010 г.

"Изтъпях по миглите ти"



Решавам, че те обичам. Но, знам че ще се намери някой, който да ти каже, че не е вярно. Защото аз пиша, а ти си ми платно, по което прожектирам история. Най-вероятно измислена. Лентата е със заглавие "Изтъпях по миглите ти". Навсякъде сега е Рахманинов. Това, което усещам имитира поезията на Елин. И съм му бясна, че така добре го е казал, че така добре го е чувствал... Защото от страстта по миглите й ми прилошава.
-Ами, моите мигли?! Кога някой ще изтъпее по тях?!
...И после се сещам, че нищо не искам от теб :) Миглите ми го искат. Това, което аз искам, изобщо не съществува. Защото като всички, съм твърде заета с желанията на миглите си. А моите са черна дупка в Колайдера. Поглъщат целия свят. И искат още. Винаги.

събота, 25 декември 2010 г.

Заедно :)


"Често се взираме в това, което другия иска, а ние по една или друга причина не можем да дадем и забравяме собствените си желания. Чистата, гадна, набола истина е, че искаме прекалено малко от нещата, които желаем. Отчасти, защото когато обичаш, не можеш да си позволиш да бъдеш животинското себе си докрай. Или поне не дълго и често.
Телата ни са диви, гладни за още по-дълбоки прониквания, за още по силни притискания... За още. Щети стават всеки ден... от липсата на пожари. Затова, когато някой каже "Скачай", трябва да отстъпиш две крачки назад. За да се засилиш и да си повториш "колко малко първи пъти ни останаха".
Но и това е оправдание, защото колкото и да се самонавиваме, че го правим от скука, всъщност го правим, за да почувстваме нещо. Дори болка. Дори загуба. Просто, за да има човек, с когото да споделиш хубавите неща. Някое класическо парче, непоносимо за 90% от хората, с които би слушал музика изобщо... Споделянето на самотата и разочарованието от... ох, какво ли не, ни слепят едни за други. Заедно сме, защото сме тъжни и счупени. И само заедно сме отново себе си."

петък, 24 декември 2010 г.

"Substantia nigra"


Откакто започнаха да правят аквариумите и за хора,
фармацевтиката процъфтява.
Лепенките по кожата ми стават все повече,
а звуците в мен все по-акустични.
Откакто започнаха да правят аквариумите и за хора,
душата ми изостава.
Вече не иска да пиша за нея,
обидена от чупките,
по които я пускам да се стича към теб.

В момента съм инструментал.
Без нито една дума, с която да искам да те замеря.
Скоро ще ме събират с пинсети от ноктите ти.
Тъжна съм, но си спомням, че мога да обвинявам допамина.
Мислите ми потъмняват в Substantia nigra,
откакто започнаха да правят аквариумите и за хора.

четвъртък, 23 декември 2010 г.

Love is a Weapon


Целуваш като любовник.
Вълнуваш като запотено стъкло.
Зад моите завеси,
тайните ми вече изглеждат ненужни.
Каквато и красота да се изправи пред теб,
аз знам повече за изгрева ти,
защото мога да го предизвиквам сутрин.

***


Като в проза съм живяла досега,
в глави и томове.
Затварям ги едни след други.
Понякога са само стонове,
а друг път пеперуди.

сряда, 22 декември 2010 г.

Hypnotized


Последните две седмици звучат в главата ми като контрабас от интро на парче на Ани ДиФранко. Май се казваше "Hypnotized". Една микрореалност в капсулата на широко отворени зеници. Спира да съществува това, което гордо наричаме "свой начин на живот". Дали от това имахме нужда? И възможно ли е да се случи на група от хора, а не на Мен и Теб? Да! Отговорът е Да и това ме изумява до степен на налудничав смях. Иска ми се да запечатам това чувство и да го отлея в пръстен, който да хвърля в Мордор. Толкова е дяволски сладко, че би могло да ни направи чудовища със силата си.
Всъщност това е благодарствено писмо. Благодаря за дългите вечери, които сякаш отлитаха за 20 минути. За виното, което не напива, а постила червения килим на откровеността. Благодаря най-вече за нея, че успяхме да бъдем себе си. Благодаря за новите бръчки, които от хилене на трибуквени съкращения, вече виждам по лицето си. Благодаря за ходенето на дискотека (!) - нещо, което ми беше общо взето за първи път. Благодаря за чувството на безкрайно спокойствие, което предразполага да разказваш неща, които...хм. :) но, най-вече за усещането, че си си вкъщи. ...снимката на перфектното семейство още ми е на десктопа....
Имам и да се извиня за това, че не съм свикнала да бъда повече от себе си. И за това, че магията понякога ми идва в повече и се отнасям.
За всеки от вас имам по едно чекмедже в сърцето си.
Просто някой от нас трябваше да каже нещо! :))))

вторник, 21 декември 2010 г.

Събира ни това, което ни разделя


Лудницата не е скучно място. Приютява гълъби с раздвоение на личността. Мислят се за обелки от лимони и се самокълват. В сряда има почивка на лудостта. Всички си обличат обикновените дрехи и гледат телевизия. На простора пред входа са накацали всички цветове. Прилича на параван на настроенията. И никой не се крие зад него. Когато скучаеш винаги можеш да бъдеш себе си и да видиш какво ще стане. А то винаги става една... Озоваваш се разплакан пред най-красивия букет и се успокояваш с мисълта, че ни събират нещата, които ни разделят.

неделя, 19 декември 2010 г.

Между лодките


"Да си тръгвам от теб ми е познато. Не боли, не пари, не ми изтръпват ръцете, така както можеш ти да ги накараш да изтръпнат, докато си между бедрата ми. Когато си тръгвам, очите ми не се затварят на каданс от аромата, който оставяш по кожата ми. Възможно е да разбера, че всичко това се е случило, чак когато те подмина с усмивка. Не съм влюбена в теб! Не съм влюбена в теб... Не съм! Когато ме притиснеш към сърцето си, докато лежиш върху мен, въздухът е по-лек и предизвиква халюцинации. Решавам, че съм някое твое ребро и започвам да вибрирам в ритъма на аортите ти.
Да си тръгвам от теб ми е познато. Не прилича на тръгване, а на началото на часовете без теб. Не прилича на болка, а на сладкото усещане, че ми предстоиш."

събота, 18 декември 2010 г.

Различното и новото като начин на оцеляване



Различното и новото като начин на оцеляване. Съвсем скоро разбрах, че новият парфюм, който си купуваш може изобщо да не ти харесва. Стига само да се отнася до представата за теб. Че понякога да си съвсем обикновен и незабележителен е най-различното нещо, което можеш да направиш за отегчението си. Че нещата, които те събуждат с ентусиазъм, не винаги са тези, които предстои да ти се случат. Равносметката се пише на лична сметка. Винаги. И не съществуват чак такива кавалери, които да иската да те почерпят.
Но, ето ме тук, в два през нощта, гузна задето не пиша в блога си така често вече. Седя и слушам Джули Лондон до припадък и се смея на най-глупавото изречение, което станах да си запиша миналата нощ. "Мивката не е запушена с боклуци, просто цветята прецъфтяха в канала".
Съществува само глад.

сряда, 15 декември 2010 г.

Talking can solve more of life's problems

Някои песни просто се забиват в мозъка ти и няма спасение. Първоначално е забавно, пееш си, после спираш да си пееш и само слушаш. След време им крещиш "МЛЪКНИ! ОСТАВИ МЕ НА ТИШНА!" Ето така нещо, което обичаме и което ни прави щастливи, се превръща в последното нещо на света, за което искаме да чуем. И с хората е така или поне с тези, които не пеят онази мелодия, с която никога не искаш да се разделяш. Като парче от Division Bell...НЕ! Като целия Division Bell. Никога не омръзва, никога не дразни, никога не забравя да ти спре дъха, да те прати в Космоса, да те разплаче и успокои. Това е магическа музика, а в правилната комбинация от хора...няма нужда от думи.

В блогът ми има вече 365 публикации. Краят му наближава, но още не мога да напиша финала. Знам само, че нито един пост не е излязал от мен, а ми е бил изпратен от хората, които срещам в живота си. Kато песен, която продължава да звучи, колкото и понякога да ни се иска да й изкрещим "МЛЪКНИ!"

понеделник, 13 декември 2010 г.

Добро утро


Остатъци от минали мои лица
отварят в очите ти спомени,
които не сме преживели все още.
Досега всичко е било сън,
затова ти казвам първото си "Добро утро".

сряда, 8 декември 2010 г.

Градът в телата ни


Квадратни километри град
осукан от квартални жици.
Накацалите птици
не усещат глад.
От облаците капе жито.
В ремонт е всеки втори булевард,
а третият наникъде не води.
София превръща се във ад,
когато знам, че някъде там ходиш.
Спъваш се пред мен и продължаваш
с отнесен поглед на поет.
Вървиш напред
или от мене още бягаш...
със призраците ни зает.

понеделник, 6 декември 2010 г.

*



-Туп...туп...
-Whatever...
-Мечтая си за юни и юли.
-They are all the same.
-За безвремието. Timeless...
-Keep it simple.
-Липсата е глад, който захранваме с конфети.
-How to act like not in love?
-От върха на въртележката всички изглеждат еднакви.
-Knock Knock!
-Кой е?
-Reed.
-Reed who?
-Reed between the lines.

Защото аз съм силна



Безизходица е когато, дори музиката ме кара да мисля,
да мисля за себе си постоянно. За чувствата, за думите си,
за хората подпрели светофарите, за хората със счупени чадъри,
за самите чадъри сгазени от вятъра,
да се асоциирам с тях и да се дразня сама на себе си.
Защото аз съм силна, поне колкото светофар, поне колкото думите си.
Под гумите си сгазвам сама когото реша и когато.
Правя го, да. Защото в пепелниците винаги има фасове с червило,
а самодивите живеят в разплакани момичета от някой Иво
или Петър, или пък Иван... Или пък татко им ги е разплакал.
Майната им! Нека буйстват наравно с мен. Така ще бъдем повече
на Хелоуин.

събота, 4 декември 2010 г.

Проблемът с проблемите е проблем на балоните


Животът е едно просташки кратко пътуване, на чиито финал изглежда, сякаш никога не е започвал. "Това ли беше?", "Само толкова ли успях да направя?", "Какво ще остане след мен?", "Има ли значение какво ще остане след мен изобщо?"...
Прекалено е кратък, за да не си говорим, за да не се целуваме, за да не сме щастливи. Заедно.
Когато гледам от балкона минувачите, си представям всеки от тях затворен в един прозрачен балон. Така излолиран от останалите минувачи, той живее само своя живот. Всички живеем в такива балони. Вперили поглед навътре, в един непрестанен поток на самонализа. Обяснявам си го с това, че нямаме друг избор. Не можем да понесем и болката на другия. Става твърде много. Няма как да решим проблемите му, защото човек винаги има проблеми. Ако проблемите на другия станат твои проблеми, единственият начин да решиш твоя проблем е като решиш проблема на другия... Защото веднъж поемеш ли тази отговорност, проблемите само ще си сменят цвета и формата, но неизмено ще присъстват като твои. Спри. Това не значи, че не си добър човек или че не искаш да помогнеш. Просто животът ти минава и накрая опираш до
"Защо се занимавах толкова много с проблемите на другите, вместо да изпия чаша чай на някоя слънчева тераса?". Това е верига, в която с желанието си да бъдеш добър, ставаш проводник на проблеми. Когато човек приема чужд проблем за свой, някъде във времето има друг човек, който ще възприеме този твой чужд проблем за свой и така нататък.
Всеки сам да си решава проблемите!
Ако си болен и ти е лошо - вземи си болничен и се лекувай вкъщи. Не ходи в офиса да се оплакваш цяла седмица колко ти е зле.
Ако нямаш пари, намери си работа. Работи. Изкарай пари.
Ако си самотен - отвори се. Самотата е ВИНАГИ личен избор. Излез. Запознай се с хора. Виждай ги. Бъдете приятели.
Ако си депресиран, потърси причината. И помни - ти си един от почти 7 милиарда. Твоята депресия не е с нищо по-уникална от тази на някой беден индиец, който има истински проблеми. Не си интересен. Отвори се. Излез навън.
Ако не се харесваш, си спомни, че най-красивата част от теб са онези 21 грама, които са с теб до финала на това пътешествие. Те нямат възраст, тегло, размер дрехи и цвят на косата. Ти си съзнанието си, което пребивава тук в една телесна обвивка. Дръж я в такава форма, която да не затормозява душата ти. Защото тялото служи на нея, а не обратното.
Ако не знаеш как да продължиш...Когато стоиш на едно място, пак продължаваш. Продължаваш да стоиш на едно място. Бъди смел.
Ако имаш нужда от съвет, дай си го сам. Ти знаеш най-добре.
Понякога наистина правиш лоша услуга, когато помагаш. Много хора живеят с мисълта, че наличието на проблеми е това, което прави живота им специален. Емоции като притеснение, отчаяние, тъга, безпокойство са заразни и хронични. Ако някой се храни с тях, не е нужно да му сърбаш от супата.
Спри и бъди щастлив човек.
Наслади се на балона си.
Кажи "Това не е мой проблем!"
Можеш ли?

Покана



От 19:30 часа ще прочетем писмата от Пощенската кутия за приказки (Имате още време да напишете нещо по темата "Ами,ако" на kutiazaprikazki@abv.bg)
От 22:00 часа ще посвирим
Radio Cafe (бул.България 1), 16.12.2010 (четвъртък)
:)

петък, 3 декември 2010 г.

В кафето до Ялта



Видяхме се за първи път от седем години. Помня я 19 годишна. Сега е червенокоса, късо подстригана и толкова различна, че се бутнах в нея по стълбите на подлеза на Ялта, извиних й се и щях да я подмина. Обаче тя ме спря.

-Ти ли си?

Да, бе! Следва дълъг кокоши момент – прегръдки, целувки, „Не можах да те позная” и разбира се, се озовахме в най-близкото кафе. Помня как веднъж на един купон й държах косата, докато повръщаше, а пет минути по-късно я видях да се натиска с най-добрия ми приятел. Сега тя е семейна, кара джип и има отрепетирана усмивка.

Не ми е липсвала. Нито веднъж. Тинейджърските приятелства са едни от най-преходните неща, с които можеш да се затормозиш емоционално. Не мога обаче да скрия любопитството си как от точка А се е озовала до точка Ю.

Оказва се, че се запознала с мъжа си на купон в студентските години на брат й (нея така и не я приеха никъде). Негов състудент, от заможно семейство. Купили си апартамент, коли, направили си поколение... Пълна програма – почивки по острови, дамска чанта за няколко хиляди лева, телефонът й пълен със снимки от сватбата... Отскоро мъжът й го преместили в друг отдел на корпорацията. Наели му квартира в Лондон и му казали, можеш да се прибираш всеки уикенд и по празниците. Моята съученичка не го приемаше никак тежко. Очевидно липсата на съпруга й не беше физическа. Биха й липсвали пластмасовите правоъгълници с неговото име. Такива са тези истории. С еднакви сюжетни линии, персонажи и един и същи изход. Никакъв.

Когато дойде и моят ред да разказвам, започнах да лъжа. Казах й, че в момента търся любовта, имам съквартирантка и куче. Нито едно от тези неща нямах. Бях в така наречената „сериозна връзка”, която продължаваше седем години. Тя го познаваше, бяхме от една и съща компания, но някак не ми дойде да й кажа „ами, аз още съм с него , нищо ново...” Щях да потъна в застоя, който проектирах в очите й. Това с кучето дойде отникъде. Аз съм алергична. Надявах се да не си го спомня. Но, така или иначе нямаше да се видим повече, освен ако съдбата не предприемеше някакъв безобразен обрат.

Каза ми, че заминава за Лондон. Съпругът й вече бил намерил жилище там. Лондон...
Загледах се в непознатата срещу мен и се зачудих какво толкова различно ни се случи, че животите ни изобщо не си приличат? Родени сме в един и същи месец, в една и съща година, в един и същи квартал. Родителите ни си ходеха нагости, излизали сме с едни и същи момчета, първият ни път беше на един купон, на който бяхме заедно... Сега тя отива в Лондон. Дразнеше ме. Странната й коса ми заприлича на корица от VOGUE. Ужасно ме дразнеше!

Не бива хората от миналото ни да ни пресрещат на улицата успели и богати, особено когато ние не сме мръднали и грам. Не ме гневяха толкова парите му, а начина по който се опитваше да прикрие белите конци на тази измислена история. Не издържах и й казах:

- Ти ще заминеш. Вероятно няма да се видим повече, защото аз оставам тук и това едва ли някога ще се промени. Кажи ми честно, като на призрак от миналото, който ще изчезне завинаги с думите ти, какво ти липсва?

Последва дълга, неловка пауза. Влажният поглед, с който се беше сдобила проговори с тиха меланхолия. Едно момче, което бях забравила, че съществува. От нашето училище, но по-горен клас. Също семеен, но не особено успешен в работата си. Панелка под наем, кола на изплащане. Две деца и котка. Виждали се всяка сряда на обяд в един хотел близо до Драгалевци. Прекарвали по два часа заедно, а после всеки продължавал в своята посока. Имал дълъг, грапав език, който още от вратата прокарвал по ухото й. Тя мразела да й докосват ушите, но на него позволявала. Когато я целувал правел едно малко кръгче в устата й, което й спирало дъха. Харесвала най-много ръцете му, защото били силни и големи. Кожата му била изключително гладка, затова обичала да го целува по целия гръб. Понякога й изпращал цветя в офиса, придружени със закодирани послания, така че никой да не се усъмни. Но, колегите й не били толкова застреляни. Във времето, когато не можели да се виждат, си оставяли послания в един цветарски магазин. Това била игра от френски филм, за който не бях чувала никога и едва ли някога ще мога да повторя заглавието му.

Нямала илюзии, че това може да продължи. Просто нямало начин той и тя да зарежат животите си и да се отдадат на това, което всъщност са. Един с друг. Замислих се какви роби на клишетата сме. Как се страхуваме от техните ответни удари. Печатът „разведен”, сбогуването с лукса, с котката, с миризмата на другия. Какво ще каже съседа, майка ми, ами общите ни приятели? Тях как ще си ги поделим? Никога повече няма да мога да стъпя в онзи ресторант!
Помня я 19 годишна, с дълга рижава коса и поглед, в който можеш да разтвориш диамант. Сега тя е семейна и живее в Лондон. А аз съм тук, в кафето до Ялта, където преди десет години се влюбих в момче, което целунах за първи път вчера. Но това е друга история.

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Girls will be girls


Момиченцата си остават момиченца. Цупим се, когато не ни обръщат внимание, хленчим, когато ни обръщат прекалено много. Когато ни изоставят ставаме ревли, но изведнъж гордо заявяваме "АМА, ти ИЗОБЩО не ми липсваш вече!". Каква победа само! То е като да ти извадят зъб. Първоначално боли, после те хваща яд, че се е стигнало дотам, че е можело да се излекува, вместо да се извади. В огледалото виждаш само тази нова дупка в усмивката си, но с времето свикваш с нея или си слагаш нов зъб на същото място. Започваш с гордост да разказваш за бойната си рана, татуираш си "сила" на китайски и пропушваш, за да покажеш какъв мъж си всъщност. Но, ти си момиченце и винаги ще си бъдеш такова. Защото вечер, когато заспиваш прегръщаш възглавницата, а сутрин, още преди да си направиш кафето, си оправяш бретона на огледалото...

сряда, 1 декември 2010 г.

144

Блогът уврежда. Мисленето уврежда с липсата си на филтър. Абе, като цяло животът е вреден за здравето... Камъните в градината след време започват да ти приличат на порцеланови джуджета. Почваш да им се радваш, да им придаваш смисъл и история. Връщаш се към някоя хилядолетна мъдрост, която отнасяш към себе си, от рода на "Аз се уча от грешките си". Но и това е заблуда. Голямото училище е във ваканция. Сега всички просто правят грешки, а полезната информация от тях става на поп-фолк балади. И си заобичваш камънаците и всички животински видове, които започват да ги обитават. Защото са се родили в твоята градинка.

Мухъл, плесен, червеи и мравки,
наберете номера на справки!

-Вашето обаждане е важно за нас, моля изчакайте.



...

Чиста загуба на пространство


Аз съм центъра на Вселената.
Космосът ми е дрешка с диаманти.
Аз съм всичко, което съществува, което е било и ще бъде.
Толкова съм голяма, че съм навсякъде и във всичко.
Толкова съм дълбока, че няма измъкване.
Аз съм уникална. Аз съм единствена.
Няма никой друг, освен мен...
Но понякога се чудя защо ми е да бъда всичко това,
ако няма кой да ме забележи?
Ако няма кой да ме поздрави за моята пищност и всеобхватност?

-Ехо... Ехо?

Де да бях с една идея по-малка, така че да направя място за още някого.
Да бях малко по-отстъпчива, за да дам част от Вселената си под наем.
Някой странник да заживее в нея, да осмисли цялото това пространство.
Да го превърне в свой дом и да си ходим на гости.

Аз съм всичко и навсякъде.

Винаги.