събота, 25 юли 2009 г.

FAKE


Живот като на кино

Обществото днес е демократично. Всеки е свободен да си сложи толкова силикон, колкото може да носи и да лъже, че са му истински колкото си иска. Но когато става въпрос за илюзорната сигурност, в която живеем, думата Fake спира да звучи забавно.
Съвременният човек допусна толкова много фалшификати да навлязат в ежедневния му ритъм, че дори вече спря да ги класифицира като такива. Даже му е забавно да гледа как се опитват да му пробутат поредния нагласен реалити формат за чиста монета. Но уви, с всичко се свиква и живота продължава с една идея по-малко истински. Напаст или необходимост вече няма значение. Значение има само цената и количеството, а качеството е въпрос на късмет. Пластичната хирургия е онова, от което имаме нужда, за да бъдем онези, които не можем да бъдем. Дори няма да се спирам на вечния безмислен дебат „за” или „против” силикона, защото това са пълни глупости, които позволяваме да ни разсейват от важните теми. Една такава важна тема е доколко толерантността ни към фалшивото ни имунизира срещу неправдите. И не става дума нито за силикона, нито за екстеншъните на някоя чалгаджийка, нито за ментарските дрехи и обувки, фалшивото пеене и преиграването в секса... Всеки е свободен да си сложи толкова силикон, колкото може да носи и да лъже, че са му истински колкото си иска. Всеки може да извади няколко хиляди лева и да стане звезда в България. И всеки има възможност да симулира оргазми и да се залъгва, че така е по-лесно, отколкото да изпитва истинско удоволствие. Когато обаче става въпрос за илюзорната сигурност, в която живеем, думата Fake спира да звучи забавно. Поредният пример за това, замалко да изложи на риск здравето на един редовен гражданин, който имаше неблагоразумието да отстоява правото си на предимство в една тясна софийска улица. В центъра на столицата, в най-пиковия час от всички, два скъпи автомобила се движат един след друг, докато моят герой търпеливо позволява на първия от тях да му отнеме предимството, но решава, че няма да пусне и вторият. Съответно отнася няколко цветущи епитета от рода на „Къде си тръгнал, бе, мишок?!” от четиримата гладкоглави изкопаеми от близкото минало в джипа и отново губи предимството си на пътя. Всичко това се случва пред очите на пътен полицай, който стои на 3 метъра от случващото се и гледа безучастно. Понякога се чудя кой е по-тъп: този, който има куража да се бори за правата си, дори ако става дума за едно смотано предимство, с риск да отнесе някоя тупалка или този, който търпеливо изчаква онези, за които правилата не важат да получат своето и се надява, че близкостоящия полицай е нещо повече от закачалка за униформата си. Такива ситуации са пробуждащ шамар за всички нас, които си мислим, че сме защитени, защото имаме аларми, сейфове, ключалки и частни пазители на реда, които ще се погрижат за нас. Ето тази наша мисъл е Fake. Когато правилата важат за едни, а не важат за други, явно фалшивото е достигнало много по-навътре, отколкото му се иска на редовния гражданин.
Фалшификатите, които не искаме да виждаме повече
Полицаят от случката по-горе. Да си отиде вкъщи, да си съблече униформата и да се уволни от света. Така София ще бъде по-красива, а хората по-усведомени, че правата за движение нямат значение така или иначе.
Безвратните хуманоиди от джипа, които го играят „охранители”, но като няма какво да се охранява са сотаджии, биячи или бизнесмени на свободна практика. Освен, че са fake колкото си искат, са и демоде, което прави отегчението ни още по-голямо.
Всеки редовен гражданин, който си мисли, че това, че е редовен е напълно достатъчно за обществото. Истинският редовен гражданин не си седи вкъщи, докато навън фалшивото се пропива в хората на клетъчно ниво. Такъв индивид всъщност е едно ЕГН, което гледа реалити и се вълнува от фалшивите проблеми на едни неискрени хора, вместо от истинските, които са навън на улицата.
Внимание, менте!
Ако достатъчно дълго минаваш по един и същ маршрут в София ще забележиш, че от години просяците, които ти чукат по стъклото на колата на кръстовищата не са се сменили. Отдавна известен факт е, че просията е бизнес, от който печалбата е 100% чиста. Не се хващай на въдицата, ако утре сутринта просякът до колата ти те поздрави по име и те пита как са роднините ти, използвайки малките им имена.
Внимавай какво вкарваш в устата си! Може би е най-добре да ядеш само зимнината на баба или доказани продукти. Не се знае кога и как ще попаднеш на салам РоКоКо (рога, косми и копита) или на хляб, който е бял само благодарение на опасните оцветители, които го правят такъв. Никой не е в безопасност! Яж в подбрани заведения и си готви.
Get real!
С всичко се свиква и посредствеността не прави изключение. Затова какво и да се случва, гледай ти да не си менте. Останалото е суета. Носи си изтърканите кецки и удобните чорапи, виж се с приятелите си, вместо да си пишете в skype и не забравяй, че колкото и да залъгваш тези около теб, ти винаги ще си знаеш какъв си.

Българско + гражданско + самосъзнание = 0


Защо гърците го могат, а ние не?

„Трябваше да ги учим да убиват, да изнасилват, да бъдат жестоки. Но не успяхме да ги научим така. Защото само тези, които убиват, живеят, а хубавите и добрите хора гинат, измират, убиват ги," баща на загиналия студент Стоян Балтов

В рамките на 24 часа, между 5-ти и 6-ти декември 2008, България и Гърция станаха територии на сходни трагедии. Най-напред в Студентски град беше пребит до смърт 20-годишният Стоян Балтов. На следващият ден 15-годишният анархист Александрос Григоропулос беше екзекутиран от гръцки полицай. Разликата е там, че вторият случай ще влезе в световната история като предпоставка за едни от най-гневните и дългосрочни протести в Гърция. Повече от два месеца след нашият случай обаче, тук хората си задават въпроса „А какво беше станало в Студентски град?”

Излишно е историята около инцидента със Стоян Балтов да бъде преразказвана отново и отново, защото достатъчно се изписа и изговори по въпроса. И все пак нямам усещането, че чух някой от българските граждани, политици, общественици и прочее да вземе конкретна гражданска позиция за случилото се. Вярно, президентът Първанов размаха пръст и отсече „Настоявам за бързо наказание на убийците на студента и съм говорил в Студентски град да влезе жандармерията!”. Тя влезе ли всъщност? Не знам. Никой не ми е казал. А и от кога в България има бързо съдопроизводство? Същевременно съдът определи гаранция от 500 лв за единия обвиняем. И по-важното - това ли е всичко, което държавният глава може да каже и направи? Решението да разположиш жандармерията на територията на този квартал не е нищо повече от временен и неадекватен опит за демонстриране на контрол. Контрол няма. Затова и Стоян е жертва на полицията. Заради нейното отсъствие, ниско заплащане, бабаитщина и незаинтересованост. Каквато държавата, такава и полицията й. Нея просто я няма!
От друга страна „Полицейска държава” е най-честият етикет, който нашенци подхвърлят след почивка в някой от големите градове на южната ни съседка. Дори ние не харесваме полицията им за малкото време, което прекарваме в страната. Питам се кое е по-страшното – да мразиш полицията, задето злоупотребява с правомощията си и се слави с бруталността си или да не вярваш, че сините униформи ще бъдат в твоя квартал, ако недай си Боже ти се случи нещо.
По улиците на София можеш да видиш катаджии и боклукчии всеки ден, но само когато през града минава чужда делегация или Nu Image снимат филм с Ван Дам, светва по някоя друга синя лампа. През останалото време служителите на реда са заети да ескортират до съда престъпници, които така или иначе няма да си получат заслуженото или да конфискуват компютрите на лица, занимаващи се със сайтове за нелегален download, защото това е много по-обществено популярен проблем от факта, че Студентски град се е превърнал в гето, където едни студенти пребиват до смърт с ритници в главата друг студент.
На политиците им бяха нужни почти 2 седмици, за да установят, че в района на тази столична община има приблизително 150 стриптийз бара и казина, където се извършват и други незаконни действия като продажба на наркотици, проституция и продажба на алкохол на непълнолетни лица. Все неща, които обикновените граждани и без това много добре знаят и даже могат да ги опътят, ако питат за посоката.
И ето, че стигаме до момента с реакцията от страна на българските граждани в отговор на очвидната ни незащитеност и то на място, което би трябвало да бъде кампус. На фона на многохилядните протести в Гърция се чувствам малко обидена от незаинтересоваността на потърпевшите тук. Нали всеки от нас е част от това гражданско общество? Защо единственият по-мащабен протест, който си спомням е от преди близо 20 години (и вече започвам да се питам какво запалиха тогава всъщност - Парламента или Партийния дом)?
Българските и гръцките студенти не са толкова различни- доходите им са сравнително еднакви, образованието горе-долу на едно ниво. Как може едните да са движещата сила в държавата си, поколението, което може да прецени от жизненият си опит кое е добре и кое не е за бъдещето му, така че да влияе на политиката на Гърция чрез протестите си, докато другите просто сменят района или дори само злощастната дискотека с друга. Защо не сме ядосани?
Може би отчасти апатията се дължи на липсата на политическа ангажираност на младите хора в страната. В България да имаш политическа принадлежност и убеждения е нещо почти срамно. По-важно е какво слушаш и какви пушиш. Дори нечия идеология да предизвиква у теб симпатии е по-добре да си траеш, за да не ти лепнат етикет „комунист”, ‘‘анархист”, „расист”, „нацист” или нещо от този род в офиса или в училище. И така, както мама и татко са те учили си „неутрален”, за да си нямаш разправии. Не ходиш на протести, не гласуваш, не четеш вестници и не гледаш новините, не поемаш отговорност, а само констатираш случващото се на две - на три, докато на десет метъра от теб на едно момче му разбиват главата. Кой знае защо! Мислиш си „Сигурно е направил нещо, за да си го заслужи” и обръщаш глава в друга посока. Контролираш само своята съдба, освен когато си пиян зад волана или противника те превъзхожда числено, докато другите се правят, че там нищо не се случва.
Докога ще се сочим един друг с пръст, удобно скрити зад оправданието, че да бъдем апатични е дело на 500-те години робство? Младите хора в България не ги помнят тези 5 века, не помнят и комунизма, защото са родени от средата на 80-те нагоре. Те са „модерни” всякак, но не и в разбиранията си. Един модерен човек знае, че света няма да стане по-добро място за живеене, докато си седи пред телевизора вкъщи. Този, който недоволства срещу света, в който живее не мрънка скришно в кухнята си, а излиза на улицата и търси своята справедливост.
Не е необходимо някакъв всемогъщ обществен лидер да идва да ти чука на вратата, за да се сетиш, че е твой граждански дълг да защитиш правата си, докато все още имаш тази възможност. Защото, ако продължаваш да се държиш като овца, ще бъдеш управляван като овца и рано или късно желанието ти ще се сбъдне.
Наистина ли винаги правителството е виновно, без значение коя година сме и какъв е цвета му? За младите хора в Гърция управниците имат един и същи цвят-цвета на властта. А той най-често е кървав. Гимназистите и студентите са най-бързо реагиращата и най-експанзивната част от обществото по целия свят. Те са онзи балансьор, който има силата да променя статуквото и да влияе на държавата, както и когато никой друг не може.
Но, ако не на турското робство и на правителството на кого да хвърлим вината за нашата апатия? На нашите родители, които са възпитали в нас усещането, че е достатъчно да сложиш името си в някоя протестна подписка и вече си герой. На учителите ни, които не успяват да ни накарат да заобичаме Ботев и Вазов, както Хари Потър. На полицията и правосъдната система, които са корумпирани и нагли до безумие в своята незаинтересованост. На медиите, понеже можем да преброим на пръстите на едната си ръка журналистите, които се занимават с истинските проблеми на нашето съвременно общество. И накрая на себе си, задето все някой друг ни е виновен. Макар да е нямало кой да възпита у нашето поколение гражданско самосъзнание, все още не е късно да поемем своята отговорност, ако не заради нас самите, то заради децата ни, които един ден ще се родят българи. Отказвам да повярвам, че сме толкова безразлични към бъдещето си, колкото се опитваме да се изкараме.

Преоценена стока





„Молим всички източноевропейци да не плюят по улиците на Лондон, да не слушат силно музика и да не пипат хората без тяхно разрешение.”

Това е първото нещо, което попада в ръцете на моя приятелка, минута след като е стъпила на английска земя. Дали брошурата е обидна или просто озадачаваща, й е трудно да прецени. Всеки нормален човек ще се почувства на враждебна територия, където от него се очаква да бъде простак. Но от друга страна, какво е предизвикало това отношение към нас?

Живеем в един микросвят и няма как да е иначе, ако ходим на работа всеки ден от 9 до 5, после готвим вечеря, гледаме телевизия и /или социализираме с приятели, които са правили същите неща през деня. Губим представата за общата картинка много лесно и бързо. И ако сме оптимисти по душа или по възпитание, то ни се струва, че от известно време българинът изглежда по-спретнат. Дрехите му са станали маркови, ходи в МОЛ-а, колата му е измита, ходи на кино, отскоро и на 3D, все по-често излиза на почивки извън България и т.н. На пръв поглед нещата са започнали да изглеждат по-добре. Изглеждаме и твърдим, че сме независими пред Европа. Все по-рядко се чувстваме като бедните й роднини, които износват дрехите й.
Но има и едни други български граждани, които не толкова лесно се заблуждават от „пластичните операции” на съвременният нашенец. В техните очи нашето никога не е достатъчно, а чуждото винаги ще е по-сладко. Те знаят, че България все още не е добро място за живеене. Все още не е добро, дори и въпреки привилегиите си на Родина. В чужбина винаги ще бъдат по-добре. По-успешно е да отидеш на напълно непозната територия и да започнеш от нищото, отколкото да се опитваш да правиш нещо тук, сред цялата тази корупция и дребни душици, които те възпрепятстват непрекъснато. Тук ямата е бездънна. А Европа е известна със своята щедрост и гостоприемство, защото е готова да ти дава безплатни неща и да те третира като свой гост... от елементарно възпитание. Тук това се учи с много усилия и все още не може да се приложи безкрайно трудното „Добър ден, какво ще обичате?”.
Този българин виси на Европа. Провесил се е на шията й като малко ненаситно дете, което иска да й се качи на главата, да види там как е. От високо. Не става дума за ония българи, които заминаха да учат в ЕС, за да се върнат някой ден и да допринесат със знанията си за бъдещето ни, а за онези, които дотолкова не вярват в България, че са готови да бъдат слуги на голямата, щедра сестра. Освен купищата други безплатни неща, от които този емигрант се възползва ежедневно в европейския град, в който пребивава, за него са предвидени и безплатни уроци, които целят да му направят живота по-лесен. За да не мие чинии години наред, а само докато научи езика. В интереса на Европа е той да бъде образован. Но често за „чужбина” се тръгва не с идея за развитие, а с една утопична представа за по-доброто, което ти пада от небето. Той вярва, че изведнъж ще стане притежател на собствена къща с басейн, кола и роднини, които в България ще живеят по-добре, защото ще им праща всеки месец по 200 евро. А те от благодарност като му идват на гости да цъкат с език, ще му носят бяло сладко и черварка от баба му Яна, и покривка на една кука да си покрива плазмата, да не се праши.
Обаче не става точно така. Защото Европа не умира да ни качи на конче. Затова във Великобритания ни раздават листовки, в които любезно ни инструктират да не се пререждаме пред другите клиенти в магазините, а да се наредим на опашката. Помагат ни „да се интегрираме”, но всъщност ни казват в директен текст „Не, благодаря”. Не благодаря, има кой да ни мие чиниите. Ползваме миални машини. Не благодаря, имаме прекалено много боклук по улицата. Защото този емигрант си е такъв- мята си фаса през прозореца на колата, както го прави и в България, защото не вярва в нея. Този емигрант не вярва в нищо. Той се чувства свободен в своето безверие и парадира с една куха незавсимост, едва когато се върне в България и заразказва за европейците. Независимо, че отскоро и той е европеец по титла, той не се чувства такъв дори когато е сред тях. Защото този емигрант може да излезе от селото, но селото не може да излзе от него. Затова той се опитва да създаде Шумен и Плевен в Мадрид и донякъде успява. Успява унищожавайки българското, да се бие в гърдите и да пее „Мила родино”, докато гледа Олимпиадата по телевизията. И ние, останалите българи, които не емигрираме, се сърдим на този нашенец и ни е срам от него, заради листовките и байганьовщината, която ги е заслужила. Наричаме го селянин и простак, задето е отишъл да се излага и да излага и нас със своята елементарност. Защото е очевидно, че нещата вървят добре за нас тук, щом можем да си позволим почивки в Лондон и Мадрид. Това искаме да бъде новия ни имидж! С новите ни дрехи и коли, сме забравили, че сме пазарували от втора употреба до преди две-три години. Вълнува ни какво ще сготвим за вечеря и кой филм ще гледаме, а не къде стоим в общата картинка и караме ли я да се променя. Затова и едните и другите сме преоценена стока в очите на средния европеец. Едната половина живее на гърба на европейските си братя, а другата в илюзията си, че времето просто трябва да мине и всичко ще бъде наред.
Назад в своята история, може би дори преди 100 години, българинът е бил по-европеец от всякога. Защото това не е външен белег, то е дух, който или имаш или нямаш и не разбираш. Всеки е свободен да избира бъдещето си, било то на запад, изток или на майната си. Не мястото те прави, а ти правиш мястото.
И не мога да не се чувствам обидена, задето се намирам по среата на една такава ситуация, на този банален проблем, на една дескреминация, която отдавна трябваше да е отшумяла. Това ме кара да се замисля, дали е редно да търсим причината само в нас? Не е ли това още един от нашите източноевропейски комплекси, че само ние сме си виновни? Че ние сме такива и такива, но не и англичаните! Със сигурност английското общество има над какво още да работи, щом толерира подобни брошури. И без да звуча осъдително, смятам, че е редно да се реагира на подобни провокации, защото те не само, че могат да ти развалят почивката, но и са способни да насаждат омраза. Behave!

Смутни времена




Колко свирки струват 20 литра бензин и каква е Българската мечта по американските стандарти?

Може би е редно да ми е безхаберно след приятната почивка, която прекарах удобно в леглото, в компанията на гол мъж и неудобните си мисли. Там е работата, че човек се настройва по-бързо към стресовите ситуации на града, отколкото в лежерната обстановка на морето или там където другаде е отишъл на почивка. И затова зажадняла за информация, отвярям вестника минута след като съм се прибрала в панелката, пускам новините по телевизията и влизам в интернет едновременно. Час по-късно, след всички ужасяващи неща, с които мазохистично съм нахранила до преди малко чистото си съзнание, седя и се смея на новина озаглавена със звучното „Американка прави секс срещу бензин” . Чудя се дали е изобретателно от нейна страна или е тъжно. Тъжно, не защото видите ли се е „принизила” до това положение- чували сме къде-къде по-вълнуващи истории за женското унижение, а и сигурно си е къртовски труд докато успееш да си платиш 20 литра в свирки, като се имат предвид цените напоследък. Тъжно, защото американските власти щели да я осъдят, задето „върти бизнес без лиценз”. Човекът, който се съгласил да й "напълни резервоара", й позволил да използва неговата карта за зареждане на гориво. И хоп-проституция! Ако това е проституция, направо не ми се мисли какви курви трябва да са по американския стандарт момичетата, които с малки изключения, тук нагалено си наричаме мутреси, манекенки, поп-фолк певици или просто известни, без да се посочва с какво точно. Смутни времена настъпиха дори и в процъфтяваща Америка! Макар че там както и да го погледнеш има няколко милиона повече курви, отколкото по нашите не чак толкова проспериращи високи сини планини. Ако едно от условията една нация да бъде успешна е това да бъде почтена, то България е на светлинни години пред братята капиталисти. Не знам, защо така се отплесвам по Америка и нейното мръсно бельо, но в мен напира някакъв стаяван гняв от псевдо-консерватизма им. Особено от редовните реплики на американките, които се разхождат по софийските улици, „Oh, my, God! Тук момичетата се обличат толкова разкрепостено!”. Ми, да, лято е, горещо ни е в бежави туники от врата до глезените! А и не на всяка второ от нас й се налага да си крие конусовидните бутчета, които носи вместо крака. Имаме си тънки талийки и стройни фигури, които вечните поети са възпели и ще продължават да го правят. А за американската жена Лени Кравиц е казал само „Американска жено, стой далеч от мен, не искам да виждам лицето ти повече, имам по-важна работа”. Естествено всяко правило си има изключение (не знам защо това е така, тъй като така и никой не успя да ми обясни, но така е прието да се казва). Всяка нация има своите силни и слаби страни. Затова е измислена и Олимпиадата, да се надпреварваме, надхвърляме, надскачаме и т.н. Ето, например Америка има най-голямата порно индустрия в света и това предизвиква страхопочитание у нас. Не е като да си нямаме аматьорски клипчета от Ямбол, които обаче могат само да скъсят сексуалното ни достойнство с някой друг сантиметър. Ако става дума за мерене на пишки, нашите все ще са по-големи от американските, ама само за пред чужденците. Като останем насаме почваме друга песен да пеем. Но нали е септември, трудовата година започва наново за нас. Пък ние работим, за да може един ден да не се редим за визи, да ядем бързо и евтино, да си правим липосукции, вместо да спортуваме, да градим кариери вместо семейства, да живеем в центъра, вместо в планината и разбира се, да имаме Евро и Долари, вместо Левове, защото тях вече няма да ги има. Това е Българската мечта по американските стандарти. А може би връщане назад вече няма и няма смисъл от такова. Вероятно по-тревожната мисъл е, че вместо просто да се посмея на веселата случка с американката и бензина, аз избивам комплекси за малоценност в опити да се надсмея над цял един народ и то в темата на броя, която трябваше да приветства всички вас с „Добре дошли отново в града, дано да сте си изкарали едно незабравимо лято!”. Истината е, че всички хубави неща, като топлите спомени от лятото, носим вътре в себе си. Често успяваме да ги подтиснем до пълна забрава, като се пълним с грозноватите гледки на българската действителност и лъжовния блясък на американската. Моето скромно послание към теб е, ако можеш да се опиташ да не си го изкраваш на ближния, на американците или на някоя новопостроена детска площадка. Избери да виждаш повече хубавото. След всеки край идва ново начало. Успешен работен сезон and have a nice Big Mac!

Жената – Версия 2.0



„Винаги оставям мъжете да се заблудят. Те очевидно се влюбват в личност, различна от това, което всъщност съм.” Мерилин Монро

Жената е интересен хищник. Тя ловува, но плячката се чувства победител щом попадне в лапите й. Това е тайната й. Тя не е зла или задължително подмолна. Тя е просто такава, каквато е. Противоречива и често неразбрана. Иска повече, отколкото може да получи, но много добре разбира това. То е част от играта. Как иначе ще знае колко е готов да й даде един мъж? Тя опитва. Разочарова се, учи се от опита си и следващият път е много по-умела. Както в ловът си, така и в леглото. Веднъж схаванала тънкостите, за нея става невъзможно да се върне назад.

За да напиша тази статия реших да се поровя по-надълбоко в интернет и неговото познание за женската психика. Колкото повече четях, толкова повече се удивявах колко много мъже се чувстват потиснати и дори гневни на Жената. Попаднах на няколко блога, в които се дават съвети как да задържиш жената до себе си, ако тя е красива, обича те и те гледа в очите с онази топлота, която те кара да губиш контрол. Най-преобладаващият отговор беше „Отнасяй се с нея като с грозна жена, която не те заслужава и тя ще е твоя завинаги.” Тръпки да те побият! Нима това е гениалният извод, с който еволюцията е дарила мъжа? Или проблемът е някъде в нас и нашата бързоразвиваща се самостоятелност, с която отблъскваме отсрещния пол и го потикваме към агресия? А може би на мъжете не им харесва да сме едновременно красиви, умни и успели. Вероятно смятат тази 3 в 1 комбинация за опасна за техния пол. Според мен всичко се дължи на красотата. Ако Тя е умна и успяла й е много по-трудно да си намери мъж, отколкото ако е само красива. Докато при мъжете красотата е субективно понятие. Там говорим за „мъжественост” и „излъчване”, които привличат жените и рядко за мъжка „красота”. Затова на тях им е позволено да не бъдат красиви стига да имат поне едно от другите две качества. Просто красивите мъже предизвикват недоверие в съвременната жена, която си задава въпроса „Добре, ти си готин, обаче кой ще плати сметката и кой кого ще утешава, ако положението стане напечено?” Няма нищо по-отблъскващо от мъж, който ти трябва да успокоиш, че са ти вдигнали колата, с която си го закарала до любимия му ресторант, в който си платила сметката. В природата има баланс, който трябва да се прилага и подържа дори от съвременните версии на половете. Всеки ден човек променя понятията, които го определят като човек. Същото важи и за съвременната жена.

Да бъдеш жена в днешният свят е по-скоро предизвикателство. През последните две десетилетия жената възприе много от чертите, които преди се смятаха за типично мъжки. Вече не изглежда странно, ако Тя си пада по бокс и го тренира за удоволствие или ако печели повече от гаджето си. Тя работи на две места, спортува, има собствено жилище и автомобил, планира екскурзии до далечни места като Тайланд, но й е трудно да намери мъж, който да е в синхрон с нейния начин на живот. Естествено, че ще е трудно! В последно време си мисля, че жените спряхме да се състезаваме с мъжете, но пък те започнаха да се състезават с нас. Времето е такова, виновни няма.