Роботим си. Мръдкаме си със стрелкички и се оглеждаме в огледалата за задно виждане за нещо, което сме оставили някъде там, зад гърба си. Колкото по-шумно става, толкова повече изгубваме себе си в жаждата за шум. Правилата не действат в основите на стъпалата към нашето нощно изкачване. Колкото повече време минава, толкова по-цветни започват да изглеждат дантелите, толкова по-магическа секундата преди възпламеняването на клечката кибрит. Слагаш специалните очила и виждаш Слънцето на миналото по-ясно. А то какво е- жълто, оранжево, червено? Има ли цвят? Назад всичко е в сиво, само сънищата са цветни. Започвам да виждам смисъл във всичко! Колко ужасно! Мисълта не се чува, тя няма звук, но пък така оглушително кънти. "Никой не подозира, че това е последната нощ под спокойното синьо небе" - много е тъпо. Небето всъщност е черно. Особено през нощта. Бог е добър химик и физик, но не е добър педагог. Мен не успя да ме възпита.
Няма коментари:
Публикуване на коментар