Температурно

Температурата е интересен начин на общуване със света. Малко по-високо градусче и всичко започва да изглежда различно. Докато се возих в колата с мисли за удобното легло, голямата оцъклена Луна ме гледаше с едно на ум. Все едно нещо съм й спестила. А аз нищо не й спестих. Отбелязах, че се е показала и ме гледа, направи ми впечатление изящната й кръгла форма, загледах се в кратерите й, които дори с просто око могат да се видят тази вечер, все едно е средата на август. Все едно е средата на август... Хм. Сигурно е от температурата, но наистна имам такова усещане. Иска ми се да сме на морето и да пием Мохито под някой чадър. Ти да си заравяш огромните палци на краката в пясъка, а аз да снимам смешните хора, които се гонят с кучетата си, все едно са на 10 години отново. Летните ми чанти са още пълни с пясък. Нарочно не ги изтръсквам добре след края на лятото, за да не забравят за морето. А аз дори не обичам да ходя на плаж. Ходя сигурно заради чантите. Е, добре, де и заради Мохитото под чадъра... И аз съм човек! (в известен смисъл) Хората на плажа са дебилни. Само ние сме страхотни - ти облечен, намазан и под чадър, а аз едва докосвам водата с пръст. Но нищо не може да се сравни със сладоледа с пясък! Не сме яли сладолед от векове имам чувството... Ти така ме канеше в началото, когато бяхме нелегални гаджета- на сладолед в парка. Някак мило и по детски. Винаги се обличах неподходящо за парка. Или бях с токчета, или с някакви поли, за да им е по-удобно на комарите да си хапват. Гадове, как ме перфорират винаги, в средата на август заприличвам на рендето Вьорнер. То сигурно е хубаво ренде и стават добри салати, но аз защо трябва да съм съпричастна? Чудя се дали комарите имат договор с компанията Вьорнер или просто са последователи на идеята... Мда, от температурата е :))))

Задръстване

В червената вълна на градските площади
спрелите коли не предвещават изненади.
Никой не лети безумно
и в състояние полу-пробудно
говорим врели некипели.
За утре, вчера и проблемите,
за времето и светофарите,
за малките и за големите
и кой кого е изпреварил...

Пътуването без движение
е задръстване във вените.

Оттатък

Тук твърде често е много рано да направиш следващата крачка. Тук времето е илюзията, която ни дава усещане за реалност. Всички следват някакъв план, който се опитват да осъществят. Всеки е дал дума на някого. Всяка дума вече е казана и всички се опитват да отидат някъде другаде...
Но какво има оттатък?
И там ли е пълно с жирафи? Там пращат ли си смс-и? Капачките на бурканите правят ли "пук" като ги отваряш? С какво лекуват любопитството си? Къде зимуват птиците? Могат ли да се срещнат колибри? А велосипедите сгъват ли се по средата? Ако си обелиш носа на асфалта боли ли? Според статистиката, колко души умират от разбити сърца ежедневно там? Има ли вятър за хвърчилата? Някой връщал ли се е?

Близо

–Тук съм, ето ме!
-Викай по-силно, много е тъмно!
-С тъмнината привикват очите...-запявам някаква моя мелодия-...Тя тихо те води напред. Фенерите светят оранжево, а небето е игленик от мъниста. Как си се изгубил в нощ като тази? Все по-близо към мене вървиш...
-Виждам почти...
-Усещам ,че си близо, по-близо от преди...
-Цитираш себе си, не е прилично.
-Не е прилично и да се изгубиш по пълнолуние - отговарям ощипано.- Кой те насочва? Луната или очите?

* * *

Не знаех колко мога да нося,
докато не понесох всички тези мисли със себе си.
Не вярвах в отговора на въпроса,
докато не изгубих всички други получени с времето.
Не стигнах дотук под предлога,
че това е моя път и аз го вървя.
Не сънувах несъществуващото,
защото вече знаех всичко това.

Girls Talk

-Как изкара снощи? - Питам, в очакване на две възможни истории. Едната "С гаджето ми си бяхме вкъщи, гледахме телевизия" или "ще ти разкажа, но не казвай на никого".
-Понякога си мисля, че когато човек е обвързан има различна аура – „Зает съм”. - Явно е гледала телевизия- Независимо как изглеждаш , как се държиш и дали си сам, твоят интимен „статус” е жигосан на челото. Прибираш се вкъщи, отиваш в банята и започваш да си търкаш челото със сапун, после опитваш и с крем за лице, но не се маха. Това е, братче! Един приятел казваше, че жените по баровете се обличат с дрехи тип „Ела, Вълчо, изяж ме”. Няма Вълчо, няма никой. Седя си сама в бара от 30 минути и чакам нещо да се случи. А челото ми гори. Малките ми слабости са големите ми пороци...
Както казваше Цветан Марангозов – „Аз не съм предател на пороците си”. Колко хубаво, че пак съм оправдана..."

Благодарствено писмо II

Благодаря за Гаятри Мантра, която не ми излиза от главата вече цяла вечност. Благодаря за първата пролет за тази година, която ме кара да спя следобед (№#@?!). За Рут, която си заслужи признанието и много се гордея с нея. За новият албум на BONOBO, който ме отнася на морето, докато си лежа в леглото. За всички усмихнати хора, които ми казват, че този блог им харесва. За всички талантливи момичета и момчета, които прочетох напоследък. Благодаря за Майкъл Фарадей, Андре-Мари Ампер, Алесандро Волта, Георг Ом, Вернер фон Сименс, Джеймс Кларк Максуел, Александър Греъм Бел, Самуел Морз, Томас Едисън и Никола Тесла. За Хайнрих Херц и Попов също. За чувството за ритъм. За онлайн книгите. За всички желания, които оставих в Руската църква и взеха, че ми се сбъднаха. За фенерите. :)

Вкъщи...

Понякога, за да се завърнеш у дома трябва да те отрови змия, както се случи с Малкия принц. В желанието си да усетиш личния си свят, твоята си планетка, с твоето капризно цвете, което може и да не е единствено по рода си на този свят, но си е точно твоето цвете, което те е опитомило. Готов си да умреш, за да стъпиш пак на мъничката си планетка. Защото, за какво ти е цялото това приключение, ако нямаш къде да се завърнеш и да го обмислиш? Да оцениш отново всичко, което имаш, което ти е липсвало и неизбежно е станало още по-голяма част от теб, докато си бил на другия край на Вселената. Вкъщи. Как хубаво звучи...

Love Will Tear Us Apart

Да откриеш цялата нежност на света в един единствен човек. Да я целунеш, да погалиш ангелските й криле. Да се оставиш да бъдеш изгубен в полета на нейното безвремие. Да й дадеш лятото си, за да се сгрее на свой ред. Да оставиш целия си свят в ръцете на тази моментност и нищо да няма значение. Фактът, че не се познавате, че утре може би ще сте толкова различни, че няма да можете да продължите напред. Ледените погледи, които може би ще си размените на финала и тези, пълните с лято, които ще скриете един от друг след това, за да не се завърне онази нежност. Защото веднъж, когато си имал цялата нежност на света в един единствен човек и си я галил, целувал, изгубвал си се в нейния полет, потъвал си в моментното безвремие, стоплил си я с лятото си и си оставил целия свят в ръцете й, без да ти пука, че утре може да сте достатъчно различни, за да си размените онези ледени погледи, с които да си кажете, че няма как да продължите напред...Как да се завърнеш към тази нежност, която е всичко, което някога си изпитвал и всичко, което никога повече не искаш да изпиташ? Но как да си тръгнеш от нея, когато това означава никога повече да не целуваш и галиш така? Никога повече да не се изгубиш в един момент по-важен от целия Живот? Никога повече да не топлиш така с лятото си и никога повече да не оставиш целия си свят в един единствен човек? Love Will Tear Us Apart. Неповторимо.

* * *

От всички малки неща на света, ти ме накара да заобичам най-малките.
От всички дълги разходки, ти ме заведе на най-дългите.
От всички нежни целувки, ти ми даде най-нежната.
Първата, там в колата на булеварда след рождения ден на Мария.
Първият, за който изгорих спомените си в ритуалния огън.
Дали ти си последният ме питаш. Не знам.
По-важни са не думите, а делата.
Какво ти казва душата ти?

Black 2006

Животът ни е един кръговрат от ситуации, в които попадаме постоянно. Едни и същи. Озовавме се в различните роли в тях - веднъж сме жертвите, хоп - завърта се колелото и сме хишниците. Забиваме ножове в сърцата на хората до нас по същия този начин, по който са забили нож в нашето сърце други преди време. Чудя се защо е всичкото това въртене, цялата тази повтаряемост, сякаш един урок не е научен съвсем, докато не изпитаме всичките му страни и посоки. Но какъв е този урок? Да знаеш какво е да нараниш по начина, по който ти си бил наранен преди това? Какво ти носи тази информация?
Исках да публикувам един материал, който писах за Пентхаус. Рубриката ми там се казва "Дневникът на една блондинка" и е забавно-саркастичната гледна точка на клишето за блондинката, която обаче нещеш ли се оказала и умна. Влязох си в папката с файловете и написах в търсачката "дневник", за да го открия в този невъобразим файлов хаос, в който са принудени да живеят моите творби. Вместо него обаче се появи файл с име "Дневник". Отворих го и се оказа дневникът ми от 2006 година. Бях забравила съвсем, че съм си водила електронен такъв. "Няма нищо случайно" както често чувам напоследък.
Дневникът ми от 2006-та представлява най-ниската точка на вълната. Нали се сещате - вълната, която се движи ала-бала има най-ниска точка и най-висока и т.н. физични щуротии. Тогава съм била на 22. Много изгубена, много тъжна, самотна и депресирана. Дневникът ми представлява едно прощално писмо, което започва на 27-ми май и завършва на 29-ти септември. Минавам през всички фази - пълното отчаяние, абсолютната загуба на контрол над чувствата си, мазохистично примирение с нещастието, бурни изблици на гняв, песизмизъм... Възможно ли е да съм преживяла подобни емоции? Как можем да си го причиняваме?
Казах, че е прощално писмо, защото макар да звучи като такова на човек, отказал се от правото си да бъде щастлив и свободен, всъщност е разтуха на огнетеността. Дневниците имат магическите способности да запечатват усещанията и да ги пакетират далече от реалността ни. Това, че след време, както в случая след 4 години се връщат при мен, то тези чувства не се връщат в сърцето и душата ми, а само в ума ми, който по-ясно успява да ги анализира и дефинира. Изводът, който си правя, докато се ровя в раните от миналото си е, че всичко минава.
Минават дните, в които не виждаме Слънцето дори да е лято и птиците да летят по цялата ширина на небето. Минават магнитните бури, които разконцентрират компаса ни, в следствие на което сме изгубили своя Север. Рано или късо пак го намираме и продължаваме по своята посока. Минават обидите, главоболията, гневът от доброволното ни затваряне в клетката и на клетката в кутията. В крайна сметка оставаме само ние. Само това пламъче, което ни държи на Земята до друго решение. Минават от живота ни хората, които обичаме, които често се оказват същите хора, които скачат отгоре ни, докато останем без въздух. Минава самосъжалението, депресията, минава любовта ни към болката. Наистина не остава нищо друго освен тишината и това, което сме решили да открием в нейната божествена мъдрост.
Понякога откриваме нова причина, а молитвите ни за надежда, любов и топлина са чути. Такива неща наистина се случват и аз съм щастлива да бъда доказателството. Най-хубавото на времето е, че лети и за кофти моментите.

Молитва за теб!

Ти си прекрасно същество! Всичко, което погледнеш с очите си се облива в божествени цветове. Всичко, което докоснеш оживява от топлината ти. Усмивката ти кара дърветата да разцъфват, както самата пролет ги ухажва да я изпълнят с аромата си. Попей и морето ще притихне, за да те послуша. Слънцето ще отпрати облаците, които те скриват, за да види лицето си отразено в твоето. Кристалният звук от твоя смях ще отпрати зимата в планините с топлия си вятър. Отвори сърцето си и се обичай както никога досега, защото точно в този момент цялата Вселена те гледа.

Alien feelings

-Влез- отварям ти вратата.- Имай предвид, че не съм гостоприемна. Преди да си свалиш якето, може да поискам да изчезнеш. Гледай къде стъпваш и да не газиш цветята. Не ми носи откъснати-от тях ме боли главата. Ревнувай само от времето, защото то ще ме вземе. Преживявам всички-аз съм жена с проблеми. Но не такива, на каквито си свикнал, а извън-земни.

* * *

Нови състояния.
Индийски аромати
слагат точка между очите ми.
Източни влияния
от пурпурни събития
отдавна познати.

Жена и момче

Той и Тя седят пред мен. Смущавам ги с присъствие. Кафето е пълно всеки ден, все едно тук пишат отсъствия. Нервен е. Пие трето кафе. Тя е с новата рокля. Прави впечатление с деколте, а Той преди това е стъпил в локва.

* * *

Всичко е ала-бала,
или в краен случай тра-ла-ла.
За какво ни е тогава
на раменете ни глава?

Има страшни шапки по магазините-
стига да търсите, ще си намерите!

* * *

Моментите не правим свои образи.
В подобията им сме само малки камъни.
Преструваме се, че постиламе пътеките,
но всъщност само се изсипваме отгоре им.

И в търсене на утопичните последни спирки
отказваме да видим, че сме само стирки.

* * *

От сънища се будим изведнъж
От спомените много бавно
Очакваме от пролетния дъжд
да промени света ни явно

Не всичко почва отначало
сърцето не тупти, ако е спряло

Пътуване във времето

Изписала съм тонове дневници. Тетрадки, тефтери, папки с листчета и салфетки, кутии от цигари, всичко, което става за драскане отгоре. В последните 2-3 години реших да дам на дневниците си по-приятен вид и започнах да си купувам красиви тефтери с твърди корици. Последният зарязах през август и започнах да пиша тук. Днес го поразгледах, за да си припомня как съм се чувствала преди рождения си ден, защото по мои спомени миналото лято беше изключително спокойно и приятно време за мен. А когато човек е объркан и напрегнат е добре да се върне назад във времето и да си припомни, че може да бъде в равновесие със света и себе си. Стига уводи. Затварям очи и бъркам в торбата на миналото...

18.07.2009 петък

"...Заклещена между днес и утре, се опитвам да направя това, което е правилно. В същото време продължавам да игнорирам цели глави от миналото си. Може би защото няма място за всички. Но когато някой гълъб кацне на моя перваз, първо се питам дали не е пратен да ме събуди от заблудите, които съм приела за неизбежни истини..."



20.07.2009 понеделник/23:27ч./29 C

..."Това, което помня не е нищо в сравнение с това, което преживявам в момента. Това, което предстои да се случи е нещо, което започва сега и не свършва никога.Защото всеки край е ново начало, което ни води по пътя ни към "утре".Затова миналото трябва да се помни като някогашно бъдеще, което сме определили в тогавашното си настояще. Ако цялото това движение е напред и назад по вертикала на живота, чудя се какво се случва на хоризонтала му - в ляво и дясно? Как тече времето там? Подминала ли съм пресечната точка на хоризонтала и вертикала? Как да съм сигурна, че не съм се отклонила по хоризонтала и че не разтягам света настрани, вместо напред и назад? Може би тази гореща юлска нощ е всъщност ноември. Лягам си. Твърде късно е за неузрели мисли..."



05.08.2009 сряда

"...Бургаските поети ме вдъхновяват и натъжават.Аз като дърво без корен, като река без извор- тека, но никъде не отивам, живея без да се определям, без да се завръщам никъде.То просто няма къде.И докато Бургас вдъхновява своите поети от столетия, то мен точно тази идентична липса, тъмна празнота и бездомност ме движи през думите, за да създавам поезия.

Като река без извор
потекла спонтанно
влача със себе си тръни и клони.
Тека без посока
на вятъра спътница-
нямам къде да се влея
и няма за мене сезони.
Такава съм плевелна,
оцеляваща скитница
живея живота последен.
Не ми е роднина морето,
а само Вселена съседна. "



06.08.2009 четвъртък

"... По вещите около себе си можеш да познаеш какъв си, а по хората до теб посоката, по която се движиш. Честит рожден ден!"

Ако така звуча щастлива... :)))) Кое прави миналото да изглежда по-приятно, отколкото е било в действителност? Може би късата памет. Но пък точно затова има дневници.

"На-на-на, на-на-на..."

Бях ви пяла една песничка за едно зайче "На-на-на, на-на-на, зайче пълно със .....". Та представете си го това зайче на снимката с какво е пълно в момента, така както си стои с празното подносче. Не мога да не обърна внимание на тази метафора със заека, който заведе Алиса в Страната на чудесата. Често се случва нещо пълно със съответната консистенция да те отведе на приказно приключение. Така се успокоявам, че с каквото и да е пълен заека и колкото и да е празен подноса му, дупката в която ще падна ще си заслужава. Мисля, че мааааалко ми прегряха бушоните от мислене напоследък. Хайде да тичаме след заека!

Дрън дрън

Прекъсва ми сигнала,
не те разбирам ясно.
Май не съм видяла
знака за опасност.
Пиеш ми от чашата,
твърдиш, че те нервирам.
Страхуваш се от кашата,
която ще сервирам.
Не ти се извинявам,
обидена по детски,
а вечно се надявам,
да проговорим с теб човешки.

Нирвана

От 16 годишна съм във връзка. Като да пресипваш вода от съд във съд без да отпиеш от нея никога. В същото време си говоря с приятели, които с години не могат да намерят съд, в който да се влеят. Аз им говоря за свободата, те ми говорят за свободата и уж водим два различни разговора, но изводът си остава един. Да бъдеш нечия половинка не е нито ограничението, нито свободата. Когато си завършена личност не можеш да бъдеш половинка. Ето това е проблемът. Това е един нов вид Егоизъм, който смея да оправдая напълно. Плюсовете му са, че оставаш верен на себе си, минусите, че оставаш верен само на себе си... Така де. Колко пък точно си готин, че да си само свой? Искрено вярвам,че човек е създаден да бъде сглобка на друг човек, но в същото време не всички се раждаме хора. Аз съм нечовек. Питайте дядо. Той знае.
Иска ми се да има такова нещо като "пълно щастие", нещо като нирвана тук на Земята. Досега съм я откривала само в любовта. Но отвъд физическото измерение ми се струва, че има още нещо. Нещо, което не е подвластно на притежанието, ревността и очакванията за материалното измерение на израза "за вечни времена". Въпреки това, аз съм точно толкова подвластна на времето, колкото и всички останали. Някой да ми настъпи опашката да скокна, че ще се успя!

Dance with me

Сексът е танц, игра на карти. Битка, в която има победен и победител. Като всяко бойно изкуство сексът има правила, които трябва да бъдат научени. Най-важното от тях е, че той е конкуренция. Ако нея я няма, то актът си е чиста мастурбация.
Добрият любовник е митично създание, което тя не може да контролира с юзди. Танцът е негов начин на изразяване, а не заучена схема на лабиринт, който започва с така наречената „любовна игра” и завършва с неговия оргазъм. Този любовник остава фантазия, дълго след като времето ги изпрати в други посоки, не защото владее някакви свръхестествени техники, а защото има присъствие. Както в музиката. Когато дълго си слушал дадена песен на запис и решиш да я видиш наживо, това заради което отиваш е присъствието, емоцията от това да проследиш устните, от които излиза тази мелодия. И ако устните не я целуват, докато излиза от тях, то оставаш с усещането, че може би е било по-добре да си слушаш записа. Сексът може да бъде най-божественото изживяване, с което ни е дарила природата. Всичко е въпрос не на умения, а на усет към другия. В повечето случаи химията изчезва още след първия път, защото грешно си мислим, че щом сме се видели голи, значи вече всичко е ясно. Танцът започва с първия поглед, в който си разменяме частици желание и продължава дълго след като опознаем телата си. Допирът, вкусът, звуците, аромата... Всички сетива са част от него и ако успеем да ги включим едновременно в тялото си, всеки път може да бъде най-добрия. Но нека да не звучи толкова Кама Сутра ала-бала. Всичко всъщност е доста по-практически приложимо.
Няма нищо по-отегчително от това да си по-добрата под завивките всеки път. Веднъж или два пъти си е комплимент, но повече от това си е чиста загуба на апетит. Жените полудяват по мъже, които им показват, че могат да ги задоволят докрай, но не го правят. Е, разбира се от време на време трябва да го правят, за да може тя да знае каква е голямата награда, голямата цел в битката.
Ние имаме нужда да бъдем щастливи, докато ви обсипваме с целувки и ласки. Направо си умираме (съвсем честно) да ви дадем всичко, което поискате от нас, стига да знаете как да си го поискате. Но не става с усещането, че нашето удоволствие е много трудоемко, а вашето трябва да бъде заслужено. Сексът не е работа. Той е разговор, комуникационен канал, с който разкриваме не само телата, но и душите си един пред друг. Останалото е въпрос на вкус. Забавлявайте се и го правете колкото се може по-често!

За мен беше удоволствие през последните 3 години да водя рубриката "Сексносителност" в Go Guide! Честит рожден ден на списанието и всичко най-прекрасно от тук нататък! Целувам ви и ви благодаря за времето,което прекарахме заедно! :)

Кино

Прототипи, демо-версии,
ценоразписи, инверсии.
Медитации, транзакции,
любовни спекулации.
Насекоми, затъмнения,
аксиоми, затруднения.
Нескопосани твърдения,
алкохолни опиянения.
БГ музика и Евровизия,
Мерцедеси и Трабанти...
Светофари, приключения,
петдесет-процентни намаления.
Бюрокрации, сензации
еволюция и еманация.
Разногледство, неприятели
светове и откриватели.
Често нещо, чисто нищо
вдишване-издишване...
Така наречения мой живот.
Единствен.

Сезони

И някъде сред всичко това съм застанала аз. Нападната от италиански гълъби на техения си площад, като Лили, която просто е искала да ги нахрани. И аз така- протягам ръка пълна със семенца и наглите птици не ме дочакват да ги разпилея по земята, за да ги изкълват. Те ги искат директно от ръката ми. Всички едновременно. Искат времето ми, устните ми, думите ми, тялото ми, нотите ми, тайните ми, миналото, бъдещето, истината, лъжата в мен... Всичко друго, но не и свободата ми. Прокисната от дъждовете,тя прилича на кашон след наводнение. Пълен някога със снимки от времена, които повече никога няма да си спомня. Хей, но това е само първа серия. Нататък има още няколко сезона. Следващият ми е любим.

Angry Chick

Това да си влюбен в себе си е най-рентабилното нещо, което можеш да си причиниш, казвам ви. Отдавна съм открила силата на самодостатъчността, но напоследък все повече се убеждавам в нея. Защо изобщо позволяваме да ни дърпат за полите хленчейки? Какъв е този странен майчински инстинкт, та вечно има закачен за нас някой ревящ сополанко? Не мисля, че в това е големия смисъл - да сме грижовни, да ни пука, да сме внимателни... Обаче,ако не го правим сме "кучки", "безсърдечни", "безотговорни", "егоистики". Не са цитати, просто им отиват кавичките.
Като слушам историите на приятелки направо ми настръхва гърба! Омммм Само така леко ще се поуспокоя и ще допълня, че отдавна сме надживели времето, в което мъжът заменя мама с жена си. Момчета, стягайте се - бръснете се редовно, ходете чистички и започвайте да ни отваряте врати и да ни подавате палтата, защото ако не сте забелязали, ние нямаме нужда от вас.

Понеделници

Биноклите ми са запотени от взиране. Опитвам се да видя през изкривеното стъкълце има ли нещо нататък или е само очното дъно в ляво, което рисува картини в главата ми. Всичко започва с експлозия винаги, после частиците се разпиляват и попиват в пространството, докато не се слеят с него и изчезнат във фона. Какво значи всичко, ако спира да значи каквото и да е? Шаранче съм, а аколо мен разни кукички и въдички, чудя се на коя да се хвана. На утрето с бъдещето, на вчера-то с нереализираните очаквания и тъжни надежди, на сега-то с безгрижното му пиянство и посредственост? What the fuck?!
Гледах "Аватар" за втори път, да ме прощавате. Същият филм, обаче отново. Връзка нямам със света. Сигурно сте се чувствали така някога по някакъв повод. Аз се чувствам безопашата постоянно. Даже се чудя как още съм си във физическото тяло. Сигурно, ако не беше удоволствието от секса, алкохола и цигарите, отдавна да съм го напуснала. Светът е едно ателие с бели платна. Готова съм да ги нацапам. Всеки си е и птицата и клетката.
Гаден понеделник. За другите. За мен беше много красив. Само едно нещо ми липсва. Странна история. Колкото повече те дърпат, толкова повече се дърпаш.