Температурата е интересен начин на общуване със света. Малко по-високо градусче и всичко започва да изглежда различно. Докато се возих в колата с мисли за удобното легло, голямата оцъклена Луна ме гледаше с едно на ум. Все едно нещо съм й спестила. А аз нищо не й спестих. Отбелязах, че се е показала и ме гледа, направи ми впечатление изящната й кръгла форма, загледах се в кратерите й, които дори с просто око могат да се видят тази вечер, все едно е средата на август. Все едно е средата на август... Хм. Сигурно е от температурата, но наистна имам такова усещане. Иска ми се да сме на морето и да пием Мохито под някой чадър. Ти да си заравяш огромните палци на краката в пясъка, а аз да снимам смешните хора, които се гонят с кучетата си, все едно са на 10 години отново. Летните ми чанти са още пълни с пясък. Нарочно не ги изтръсквам добре след края на лятото, за да не забравят за морето. А аз дори не обичам да ходя на плаж. Ходя сигурно заради чантите. Е, добре, де и заради Мохитото под чадъра... И аз съм човек! (в известен смисъл) Хората на плажа са дебилни. Само ние сме страхотни - ти облечен, намазан и под чадър, а аз едва докосвам водата с пръст. Но нищо не може да се сравни със сладоледа с пясък! Не сме яли сладолед от векове имам чувството... Ти така ме канеше в началото, когато бяхме нелегални гаджета- на сладолед в парка. Някак мило и по детски. Винаги се обличах неподходящо за парка. Или бях с токчета, или с някакви поли, за да им е по-удобно на комарите да си хапват. Гадове, как ме перфорират винаги, в средата на август заприличвам на рендето Вьорнер. То сигурно е хубаво ренде и стават добри салати, но аз защо трябва да съм съпричастна? Чудя се дали комарите имат договор с компанията Вьорнер или просто са последователи на идеята... Мда, от температурата е :))))
Няма коментари:
Публикуване на коментар