Благодарствено писмо VII

Така...Благодаря за сладоледа късно вечер, пред телевизора. Благодаря за тези почти 26 години, тонове, тонове, тонове сбъднати желания. Благодаря за срещата на класа от миналата седмица, беше много приятно. Благодаря за пътеките, които виждам, когато ме споходи отчаянието, че няма смисъл. Благодаря, че има хора, с които мога да се посмея над загубите си. Благодаря за стрелите в очите. Благодаря за топлото време. Благодаря за пророчествата, които не се сбъдват и тези, които все още не са повярвани. Благодаря за хората, с които ме срещаш и за тези, с които ме разделяш. Благодаря, че съм способна да обичам не само себе си.

Градуси

30 градуса в спалнята ми. Гледаме филм, който не виждам. Моля се нещо да ме измъкне от вцепенението, преди да съм си махнала скалпа, за да се разхладя.
Разхлаждам лицето ти с пръсти.
-Студени са, защото ги държа до сърцето си често. – Ще се засмееш на неуместната ми шега и вероятно дори ще ми разкажеш виц, който няма нищо общо с темата.
-В жегите се пие чай. Ще ти направя от жълт кантарион. - Грижиш се, сякаш.
Не те оставям да си угодиш, а направо...

32 градуса в спалнята ми. Искам да си съблека кожата и да я изпера още веднъж. Бучките лед в чашата се разтапят за секунди, но жаждата ми не изчезва и за минута. Представям си как влизаш и казваш:
-Да се пъхнем във фризера при замразеното месо.
-Знаеш, че ме отвращава вида на убити, одрани животни!- Ще ти се сопна.
-Твоя идея беше да превърнем хола във фризер... - Ще ме погледнеш сериозно и ще ми направиш знак да вървим.
-Само, ако ми позволиш да остана по чорапи.
Отиваме там и...

33 градуса...

34...

все пак

Изглежда ВСЕ ПАК всичко е прах на вятъра. Не вярвам в приказките, в които вярвах тази сутрин. Понякога умът пречи на надеждата. Друг път, просто душата изстива, загледана в една точка, панически. Превръща се в статуя и я накацват гълъби. Понеже, нали гълъбите не кацат по дърветата. Все някъде трябва да кацнат ВСЕ ПАК. А какво по-уютно място за кацане от една вкаменена душа... Но това, че тя е от камък, значи ли, че съм някаква ронлива скала, която ще ерозира и ще стане на златни пясъци, върху които доволно ще лежат дебели туристи? Един ден ВСЕ ПАК достигаш крайната си форма, защо това да не е моята? Един нежно сив, златен пясък по намазания гръб на някой немски турист, който току-що е изял царевицата си и се е стоварил на хавлия с логото на Ферари. Не знам защо съм тъжна. Сигурно, защото знам, че ВСЕ ПАК приказките не съществуват, а Офелия - млада и безразсъдна е имала достатъчно разум, за да си тръгне първа от трагедията. Не ме бива да съм плячка. Предпочитам да хвърлям стрелите и да се надявам, че няма да улуча. Твърде съм жалостива и за собствения си ловен замах. ВСЕ ПАК утре ще се събудя отново усмихната. Не е ли чудо? Всяка година по същото време...С киселинност на лимонено вино.

* * *

Всички са се разтанцували по шумящите ламарини.
Правят музика с краката си, но в добрия смисъл.
Всяко движение им е вълшебно, много точно премерено.
Като детски пръстчета, които закусват до лактите си.
Всички са се изрисували до ушите.
Но в добрия смисъл.
Топлото време оставя тежки травми върху кожите им.
Лекуват се с целувки, вместо с кисело мляко.
Всички са се разтревожили за края на света.
А той, светът, още не е започнал да се върти дори.
Залита като пеленаче, което прави първите си стъпки.
Помогнах на брат ми да проходи. В буквалния смисъл.
В добрият...все още не съм научила дори себе си.

* * *

"...твоят образ в огледалото е моята най-красива поема, но той изчезва бързо, това е моето последно "обичам те"..."

Финалите ни изпреварват началата. Тишината измъчва стихотворенията, които не сме си написали още. Моите ги пускам да те преследват, така реших. Дали ще бягаш, преценявай ти. Но, за Бога не чакай! Чакането е успокоително, с което да приветстваш примирението. Не ме гледай, че се укротявам. Въпросът е какво се случва, докато спиш. Бяха ме посъветвали да пиша по-кратки изречения. Затова. Вече. Концентрирам. По три думи. В. Една. Чети. Всичко. И се моли...

Снощи

И се събуждаш една сутрин. Завивките под теб са смачкани на кълбета. Сънувал си неспокойни сънища. От онези, които помниш, че са били много интересни и странни, но кой знае за какво ставаше дума. Мисълта за кафе те отвращава. Мисълта за мисълта за кафе те отвращава. Цялата сутрин те отвращава и света, в който се чувстваш така сутрин. И мисълта за причините да се чувстваш така в отвратителна сутрин като тази... И най-вече споменът, че има снимки. Както и споменът, че и другите имат спомени-вероятно дори повече от теб. А и снимки!
И се събуждаш в още една такава сутрин, със същото намерение - НИКОГА ПОВЕЧЕ бира след вино.

* * *

Небето знае тихите стъпки,
по които минаваш над мен.
Разбиваш дъждовните облаци
с приказки, съчинени отдавна.
Не разказвай всичко на птиците.
Лунната меланхолия,
която духът ти оставя в моя
тежи, но не снася.
Гнездото е дом на невидими жестове.