четвъртък, 23 февруари 2012 г.

За всичките несъществуващи целувки


8.
Визин в очите ми си.
Проповедник на открития ми Космос.
Във облаци преобладаващи,
прогнозата във мен е повече от ясна.
Оставяш ме на косъмчетата настръхнали
със подчиняваща тревога,
че докато не те докосна,
ще се залъгвам все със същата отрова.
Омръзна ми от кулата,
от плитката ми бръшлянясала.
Със младостта си тук съм скарана,
отнясям се към нея просто със понасяне.
Еми, не ми е жадно за поредното спасение
от някой принц, заспиващ преди залез слънце.
За всеобщо улеснение
не бих помислила във тебе да го търся.

Постой до мен, преди да сме си свикнали.
Постой да се погледаме през бавно мигане.
На миглите ми танца е без стъпки,
събрал е всичките несъществуващи целувки.
На самия край на всяко откровение
побиват ме от липсата ти тръпки
и почвам пак да пиша, докато не те усетя,
докато умората не ме откъсне
в своето насилствено спасение.

сряда, 22 февруари 2012 г.

1...2...3...


7.
Истории под снимки и лечения
за последните ни спирки и следващите направления...
Говориш ми, но чувам само пулсът ти по чашата с кафе.
Ако се пресегнеш ще усетиш моя
и колко трудно е да кажа Не.
В очите ми тъгата си остава скрита,
заменям я с усмихнатия блясък.
Пазя се към теб да не привикна
и въпреки това ти водиш ме нататък.
Колко хубаво е да те слушам.
Уморих се да разказвам и планирам.
Понякога е нужен само някой,
който да пулсира,
да вибрира в днешната ми честота,
да спира, колкото да си поема дъх...
и да въздъхва по команда 1...2...3...
и да започва пак.

The truth you don't share even with yourself



6.
В бурята ми от пияни думи,
успиваш се от прилагателните в изреченията ми.
Не ти говори никоя така и чул си,
че заради такива като мен се вършат престъпления.
Случва се на всеки с някой да се сблъска.
Пешеходци сме в пътека подредени.
Е, аз със ревматизъм от копривените ризи,
а ти изглеждаш значително по-млад от мене.
Изглеждаш важен и замислен.
Изглеждаш все едно планираш бъдеще...
Самотно е на мойта писта,
не е заровено дори съкровище.
Страхувам се, че ще те стресна,
от унеса ще те събудя,
от ръба ще те провеся
и ще те превърна в пеперуда.
И после във колекцията на стената
във рамка ще те сложа закарфичен.
Прахта ти всяка събота ще бърша,
защото никога не съм обичала.
Защото никого не съм обичала,
както истински обичам вдъхновението,
а когато спреш да ми го носиш
неизбежно идва престъплението.

понеделник, 20 февруари 2012 г.

Дупки на лодки


4.
Опасно е да пресичаш
на червен светофар,
ако в стъпки обичаш,
а не във пожар.
Ако само Вселената
знае кое
е повод арената
да е поле за мъже.
Тези битки отчаяни
за геройства и страст
преминават забравени
от жажда за власт.
Аз те искам, отричай,
и не казвай кое
повече се обича
от Такива мъже.
Гладиатори с устни
с вкус на небе,
а очите им пусти,
а душите - море.
С висулки по пръстите
пиша стъпките в нас,
а сюжетите пусти
са все с твоя глас.
И те питам защо
някои кратки разходки
се превръщат в "ако"
и дупки на лодки?
Ако тръгваш на плаване
вземи си компас.
От страх от удавяне*
все суха съм аз.

* И все пак някои сме направени,
да не разбираме как
сме с фетиш за удавяне
с препинателен знак.

неделя, 19 февруари 2012 г.

Игра, която се превръща в Живот


Природата ни развива постепенно, на етапи. Всяко поколение става все по-разумно и чувствително, опознава природата и съзиданието, издига се над дребните неща и се учи да разбира, да доминира... В края на своето развитие, човекът ще достигне най-висшето ниво на реалността.

В такъв случай, нека да видим какво ни помага да се развиваме, какви сили ни движат.

Нека да погледнем общата картина, през един конкретен пример. Поради липсата на външно човешко влияние, едно дете би се развило като животно, под влиянието на вътрешните си инстинктивни импулси и нужди. В такъв случай едно дете не би могло да израстне до нивото, което човечеството е създало за него. Ако не е отгледано в същите условия, то няма да знае как да се държи около други хора, как да се свързва с тях, да играе и да комуникира с другите, как да ги използва, да им помага или да търси тяхната помощ.

От друга страна, ако организираме среда за едно дете: детска градина, училище, учители, игри, ако родителите постоянно се опитват да помагат за развитието му, чрез външното си влияние, това ще го води напред, вместо да го оставя на заложените му от природата импулси. То може да бъде научено на музика, рисуване, танци, компютърни умения и много други неща, при условие, че му бъдат предоставени като външно влияние.

Съответно има две сили на развитие: Едната ни бута от към гърба инстинктивно, а другата ни дърпа напред, чрез правилната среда.

Може би точно този принцип се отнася и към нас? След хиляди години, ние най-после сме способни да разберем, че имаме нужда да се развиваме като плод на дърво. За целта обаче трябва да си организираме среда, която ще ни дърпа напред. Тогава ще можем да преминем през оставащите фази бързо и комфортно, без болезнени тласъци. Нека се възползваме от развитието на игрите, интелигентните обяснения и средства, чието влияние би било нежно и приятно.

Сега, когато разбираме двата модела на развитие, се озоваваме в едно наистина трагично състояние, изправени пред глобалната криза. Човечеството не знае как да се грижи за себе си. То прилича на изгубено дете, което стои безпомощно в средата на една стая, с чувството, че всички са го изоставили. Кризата обхваща всички области: семейството, образованието, културата, взаимоотношенията между деца и родители, наркотиците, разводите, научката и най-вече икономиката и финансовите системи. Освен това изживяваме и екологична криза, без да имаме представа какви големи катастрофи ще ни сполетят в близкото бъдеще.

Способни ли сме да сложим всичко на мястото му? Възможно ли е да се развием комфортно и колкото се може по-бързо? Виждаме, че това зависи от средата. Освен това виждаме, че можем да организираме среда за себе си, която би ускорила развитието ни.

Хиляди години са минали преди да изобретим различни средства за едно дете: игри, компютри, музика, танци, плувни басейни... Разбираме, че всичко това си е заслужавало. Може би трябва да имплементираме същата схема и за човешкото общество?

Вече знаем, че за да забързаме развитието са ни нужни специални средства. Например, за да излюпим яйца не чакаме кокошката да седне върху тях, а ги слагаме в инкубатор и така доставяме нужното количество пилета и яйца, без да се осланяме на услугите на природата.

Изглежда,че целият ни проблем е свързан с разбирането ни за средствата, чрез които един модерен човек може да се развива. Също така можем да видим решението благодарение на модерната глобална криза.

От една страна това се отнася за целия свят, но от друга, това заплашително състояние демонстрира липсата на развитие във всеки от нас поотделно.

Можем да го потвърдим като проследим назад целия си път на развитие до момента. С всяка промяна на поколенията, населението на земята се увеличава, образованието се подобрява, ставаме свидетели на развитието на култури, индустрии, корпорации, взаимозависимост и така нататък. Но, в момента зависим един от друг не с нещата отнасящи се към заплатата ни, банковата система или бизнеса. Зависим един от друг на човешко ниво. Не сме способни да установим връзка помежду си и тази липса ни пречи да направим живота си сигурен. Приличаме на двойка, която живее в постоянен конфликт у дома. С разликата, че не можем да се разведем, най-малкото защото нямаме друга планета на разположение.

Досегашният ни опит и проучване показва, че най-желаната форма на развитие е единството, точно като при влюбена двойка. Ако човечеството намери начин да се обедини, то ще достигне щастието.

Ясно е какво трябва да се направи. Трябва да създадем такава среда за себе си, която да ни научи как да се свържем правилно. Така ще станем като мъдро малко момче, което знаейки, че трябва да порасне правилно, създава кореспондираща с тази нужда среда за себе си. Например то отива при съседите си и казва "Ще ви дам пари, ако започнете демонстративно да се обединявате и да ми показвате единството си. Въвлечете ме в съюза си, превъплатете се като актьори, които играят в пиеса за щастливия живот. Знам ,че тези примери ще ми помогнат да израстна по един добър и правилен начин. Така, с ваша помощ, искам да се освободя от сегашното си състояние."

Друг пример: Няма да имам нищо против да уча музика, но от друга страна нямам изгарящо желание да го правя. Трябва ми подемна сила, среда която ще ме дърпа напред, която ще ме ангажира с прекрасната перспектива за избрания от мен път. Тогава ще се обърна към музиканти, с които искам да свиря, ще се събираме, за да свирим тяхната музика, да говорим за музика, да наблюдавам как композират. Всичко това ще ме впечатли, ще разбера, че музиката е висша форма на изкуство, много дълбока и значима. Въпреки, че съм им платил, "хармонията на средата" в крайна сметка ще ме омагьоса.

Ето така средата ми помага да се развивам по един приятен начин. Дори средствата да изглеждат фалшиви, резултът е съвсем истински.

Най-важното е обществото. Мога да го създам сам, но без съмнение то може да бъде създадено за мен от мъдри хора, които знаят как да използват този ресурс. Светът разполага с много учени и специалисти, които са добре осведомени за човешкото развитие. Трябва само да им помагаме и да слушаме какво ни говорят. А те всички казват едно и също нещо: Трябва да се обградим със среда, която да се стреми да създава правилно влияние за нас.

Тогава ще поемем правилния курс, по безболезнения път на хармоничното развитие. Ще узреем преди бедите и нещастията да ни принудят да го направим, като ни бутат в гърбовете чрез сила. Или казано по друг начин, ще влезем в инкубатора си, за да се излюпим за живот в един прекрасен свят.

Michael Laitman

събота, 18 февруари 2012 г.

Така и аз за теб бих искала...


1.
Както всяка музика има свой основен тон
и както всяка дума носи ритъм,
както времето измерва се в секунди,
а секундите във стотни,
както Слънцето си има орбита,
а всички пътища нанякъде завиват,
както спомените имат аромати,
а всеки дом врати, през които да минаваш,
така и аз за теб бих искала да съм константа,
на устните усмивката ти да е мой печат,
с очите ти да виждам страниците в книгите,
в които някой ден ще ме откриваш,
по улиците да изгасям лампите,
ако от мене си отиваш...
Колко лесно всъщност е да бъде преживяно
с едно затваряне на тежките клепачи
не се е случило, но е видяно-
създадено е значи.

понеделник, 13 февруари 2012 г.

Детските ни герои са безсмъртни


The music matters. И то в смисъл, който постоянно надгражда себе си.

Спомням си смъртта на Фреди. Първата ми музикална любов. Родителите ми бяха в средата на двайсетте си години и ме водеха с тях на домашни купони. Слушаше се Queen, а аз се вълнувах от гласа му. Асоциирам го с онези старите уредби с плоча и касетофон. Бяха много модерни - две в едно. А, не. Чакай... Три в едно, защото имаха и радио. Queen имат вкус на банани, брокатено усещане за арт. Намирах триката му за странен избор на рок облекло, но пък бяха най-точното.
За първи път плаках за човек, който не съм срещала, когато си отиде. После плаках и за Кърт и за Майкъл Хътчинс, чиито плакати ревностно пренасях от квартира на квартира. Местехме се много, но някои неща не се променяха. Бяха се превърнали в стълб на постоянството, което не намирах в ежедневието си.
Когато излезе "Бодигард" се влюбих в Кевин Костнър, който да е жив и здрав има седем деца вече. Гледала съм го триста пъти и всеки път пусках по някоя сълза на сцената с целувката при самолета. Тя беше толкова нежна и силна, че както и да изглежда филмът сега, аз ще го запомня като една от най-красивите любовни истории.

Гилмор ме научи на поезия. Division Bell знам наизуст - със солата. Pink Floyd е голямата ми любов. Наскоро спорих на тема "Когато си отидат великите, няма да има кой да ги замести". Естествено аз бях в контратеза, като адвокат на новото и приемствеността. Но, не точно. Великите няма нужда да бъдат замествани. Те са велики, заради времето си. Сега, "велики" ще бъдат съвсем друг тип творци. Следващите двайсет години ще ни изненадат с какво ли не (ако още умеем да бъдем изненадвани, де). Не искам втора Уитни или втори Кърт. Сега си имаме Грол, да е жив и здрав!

Уитни, която всеки път, когато си пусках видеокасетата ме изпълваше с възторг и възхищение, стана жертва на празнотата след големия успех. Спомням си преди петнайсет години една церемония по връчването на наградите на MTV, когато й дадоха статуетка. Тя плака, плака, благодари на феновете си, без които това нямаше да бъде възможно, бла, бла, бла... И на финала каза нещо, което никога няма да забравя. Благодари на братята си, които през цялото време, докато е растяла с мечтата си и е пяла стиснала здраво фенерчето в мазето им, вместо истински микрофон, те са й повтаряли "Млъкни вече!". Все едно е имала избор...

Детските ни герои са безсмъртни. Защото не спират да ни докосват, докато сме живи.

събота, 11 февруари 2012 г.

Благодарствено писмо XIV


Благодаря Ти, че поставяш смисъла пред думите, светлината пред сенките, срещите пред бутона за бързо набиране, толерантността пред импулса. Че ме учиш да играя като дете, все по-отдадено. Благодаря за всеки документиран кадър от младостта ми, към който ще се връщам с топла усмивка някой ден, ако си ми отредил да остарея. За камъните в ботушите също, защото ми напомнят, че колкото и да ми е удобно, винаги има как да бъде още по-добре - като извадя камъка, който някак си попада там. За приятелите, които помъдряват. За приятелите, които оглупяват наравно с мен, точно когато има нужда. За новините на новите, за старините на стрите, които искам да вземат от младостта ми, за да си спечелим още време. За тихите стъпки на умората, които ми напомнят, че съм все още човек и трябва да се обичам, за да съм способна да обичам и други. За водата със стайна температура. За новите бръчици. За 27 години и всяка секунда от тях.

сряда, 8 февруари 2012 г.

Ти знаеше ли, че така ще стане?


Извивките ти са навици, които неизбежно ще придобия.
Ще се плъзгам по теб като език на домашен любимец.
Само така мога да ти покажа, колко сладко-солени са чувствата ми.
В някои религии изгарянето на дрехи е пречистване.
Хората си режат косите, за да изхвърлят лошото.
Октоподените ми мисли искат да залепнат за теб
и да не те пускат, докато мастилото ми не те пробие в сърцето.
Колкото по-кръвожадна ставам, толкова съм повече твоя.
Собствената ми хищност ме поробва и се питам
"Ти знаеше ли, че така ще стане?"
И още по-интересното е, ако си знаел,
дали щеше пак да ме питаш "Откъде се взе?!"
Защото и аз не знам кое е първото - хаоса или свободата.
Ти вярваш във второто, което за мен е абсурдно.
Там, откъдето аз идвам има две планини,
под които заровените велики крале
са скрили златните си зъби.
Ще те взема с мен, въпреки гладните свраки,
които искат за себе си всичко, което блести.

събота, 4 февруари 2012 г.

Всичко ще бъде наред


Понеже всичко е временно, не отдавам голямо значение на моментните състояния, дори да са повтарящи се. Може би само още ден-два ще ми се спи, ще съм вечно гладна, без сила в мускулите, за да стигна по-далеч от леглото до кухнята. Вероятно е даже въпрос на няколко часа да пожелая отново да разговарям с хора, да ги изслушвам и развеселявам. Едва ли ще ми коства много усилия да започна пак да говоря за бъдещето. Събраха се прекалено много разговори за отминали събития и хора, които вече не срещаме дори случайно. Щом има оптимизъм в уморения ум на движещия се в бързата лента, значи съвсем скоро отново всичко ще бъде наред. А всичко е наред тогава, когато това което не е наред, спре да бъде от значение. Вдишваме дълбоко "Аз съм там, където трябва да бъда..." и издишваме с "...точно, когато трябва да бъда".

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Каданси



Днес съм полупълна, утре полупразна.
Свивам гнезда и крилата си, за да не скрия пейзажа,
в който се разгръщаш и заплашително надвисваш,
за да ме погълнеш като червейче във зряла ябълка.
По женски завистлива съм към силата ти,
към хормона на щастието ти,
когато ти го казвам, когато ти го пиша в този блог
и очаквам да го прочетеш, да го видиш преди мен.
Кадансите са ти запазена марка.
Водопади събиращи се в шепа.
Една на всеки десет песни.
Разпределените реплики.
Аварийната спирачка.
Многословието.
Утре.

сряда, 1 февруари 2012 г.

Джото нарисувал дявола


Мисля си за схематичността.
За квадратчетата по тротоара.
Можеш да прескочиш някои,
но в крайна сметка всяко се допира с всяко.
Мисля си за систематичността.
За напуканите устни,
които всяка зима
се целуват с вятъра до кръв.
И за хаоса си мисля.
За непредвидената му логичност
и как Ти и Аз се срещаме веднъж,
за да се разделяме стотици пъти.

Джото нарисувал дявола закрит от облаци
във фреска на базиликата "Свети Франциск".
Понякога са нужни осем века,
за да видим очевидното.
Фреските в съновника са страшни.
Значат, че сме невъзможни в комбинация.
Че ти ще стъпваш все на грешните квадрати,
а аз ще се целувам само с вятъра.
Че вече сме се срещнали
и ни остава да се питаме "Защо",
да се блъскаме във раменете
през счупеното зъбно колело.