неделя, 30 януари 2011 г.

terra incognita


Независимо от формата на нашето израстване, съществува една друга промяна- по-бавна и по-неуловима, която се натрупва ден след ден, независимо дали я разбираме или не. Ако избършем огледалото, ще видим единствено, че си оставаме terra incognita. Една сутрин просто вече мразим кафяво и кактуси. И с колкото и захар, алкохол, никотин и секс да се затрупаме, нищо няма да е способно отново да ни накара да заобичаме кафявото си палто. Центърът, който постоянно ни липсва е съвършено познат на нашето подсъзнание. Трябва само да се научим да слушаме. И тогава! ТОГАВА :)

събота, 29 януари 2011 г.

Липсата, която ни е нужна


Снощи, поради и благодарение на върлуващия грип, вечерях сама в Пасторанта, понеже се оказа, че нямам нито един не-болен, не-счупен, неженен, не-зает приятел или приятелка, с който да споделя интервала 18-20 часа. Поръчах си паста Арабиата (без лютото) и чаша червено вино. Извадих "Животът не е за всеки" от чантата си. Впрочем Радослав Парушев днес има рожден ден. Да е жив и здрав. Та, снощи така да се каже "вечеряхме заедно". Дори ни донесоха свещ, за да се виждаме по-добре.
Първият разказ от книгата му е за загубата. На вещи, на хора, на разсъдък. Една от най-поетичните и вдъхновяващи теми за писане на поезия е точно тази. Липсата. Невидяното, недокоснатото, неизказаното, неизживяното... Цялото това мъчение ни допълва. Преди малко получих потвърждение на тази теория и от Teya Diya. Нейната "циклофрения" по отсъстващата половинка я е превърнала в истинска поетеса.
Няма нищо по-сладко от това да те боли, понеже него го има, но всъщност го има другаде, така че ти хем да си Тук, хем да си Там, без конкретно да знаеш къде е това там, където е той. Въображението рисува европейски столици, самолети, влакове, хотелски стаи, асансьори, сутрешни кафета, бучките захар, които се разтварят в тях, заглавия на вестници, мъгла, фасове в пепелника, гарнитурата в чинията, косъмчета по калъфката... Просто няма как да спреш потока на визуализация. А най-лесния начин да си го причиниш е пишейки. Вива ла мазохизъм!
В края на разказът на Парушев, персонажът му все пак намира нещо изгубено, което може и да не е точно същото, което е изгубил, но по някакъв алхимичен начин го компенсира с вселенска мъдрост. Винаги намираме това, което търсим. Винаги. Особено болката от липсата, която ни е нужна за да пишем. Психопати!
Вземете си "Животът не е за всеки". Ще имате възможност и да си я разпишете на 6-ти февруари в Строежа.

петък, 28 януари 2011 г.

Hello, I love you



Изпотените ни длани са минало.
Напред е сладко-кисело.
С вкус на диви плодове,
а ръцете ни от тях одрани.
Прибрани в грешни чекмеджета, правилните думи,
а подметките-претъркани от тъпчене на място.
Като клип на Doors, вместо да си пуснеш лайфа,
имитирайки Елин, опитвам се да те преборя,
но само си обърквам словореда.
Затова ще кажа пак усихнато "Здравей".
Тъпо е, но изглежда не мога да бъда друга.
Не мога да бъда сива,
от тъга захлупена с глава между ръцете си.
Не се научих да тъгувам и да плача.
Правила съм го веднъж-това е всичко на всичко.

Преди да потъна в големия сън
те искам тук,
като писък на пеперуда.

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Пристигащи


Таблото свети, залаганията са подадени. Двадесет и три. Всякакви обсесии се разполагат по дължината на съзнанието. Широчината му е заета с вестници. Печата вестници със ситен шрифт, а после ги складира в един шкаф, за архив. Не мисля, че някой някога изобщо е търсил нещо в архива. Безсмислен труд, като копаенето по време на дъжд. Виждам го всеки път, когато вали. То е като онези неща, които просто са така. Като "пристигащи". Те просто пристигат, независимо дали се копае или не. Който е на път да пристигне, пристига. А тя днес ми каза, че ще си има момиченце :) Чувствам се почти леля. Ако не загинем през 2012-та, ще взема и аз да си родя едно. Ха! Това е нова мисъл. Или ще си взема котка.

сряда, 26 януари 2011 г.

Ела на себе си


Всички сме просто участници в едно безкрайно напиване в селска кръчма. Заедно сме, в подземието на самотата си.
-Прегърни ме- обади се видението на края на унеса. Бяло, като нещо, което някога съм била. Прегръщам се и си мисля какво ли би било, ако имах сестра. Някоя като мен.
Пътят към вкъщи е рязък завой от три светлини. Половината ми живот мина в такси. Предпочитам да не ми говорят. Даже, ако може да ги няма, а колата да се движи сама би било най-добре.
Виновен е въздухът, че става за дишане. В този квартал нищо не ми напомня за утре. Всичко е сянка на себе си. Дните са пъзел от наши снимки, които не сме си правили никога. Тук хората са Слънца в мъртви Вселени. Светят без да топлят. За смисълът си мисля при всяко пътуване. Може би е пиеса на Шекспир. А може и да е Данте. Или един поглед, който няма какво да каже, но може да изпише тонове хартия.

понеделник, 24 януари 2011 г.

От неиздадената книга IV


Всеки композитор
поне веднъж
е живял живота на писател.
Влюбил се е в кучето си
и му е позволил да му изяде чехлите.
За музиката трябват думи,
които композиторите търсят в кучетата.
Кучетата обаче не пишат ноти,
а само ядат чехли.
И то не какви да е,
а само такива, които по грешка са били купени
от композитори,
вместо от писатели.

От неиздадената книга III


Разливай масло по мраморния под
и се смей заедно с мен
на коварния ми план
да посинявам бедрата на тези,
които се пазят от Слънцето с черни поли.
Лицемерни са.
Когато Луната изгрее,
полите им са на главите им
и всички лампи са светнати.

Благодарствено писмо X


Вярвам, че когато ни е трудно, трябва да бъдем най-благодарни. Не само, защото енергията се обръща, а защото сме способни да оценим това, с което иначе очите ни са свикнали. Благодарна съм, че успях да възпитам в себе си невъзможността да си отказвам. За онези файлове, които се мотаят из лаптопа ми и изведнъж изникват, за да ме подсетят, че мога да се справям и по-добре, да бъда по-креативна и силна. Благодаря за приключенията, които просто се случват, без да сме ги планирали. За домашния мед, сладкото от портокали и лайката. За силата на духа на баба и дядо, които въпреки, че са изправени пред труден момент, за пореден път доказват мъдростта си. За липсата на разлика във възрастта между мен и тях. Благодарна съм за Sunday Art Report, който освен, че страшно вдъхнови мен, виждам, че успява да вдъхновява и много други хора. За музиката. За всичко скрито под леглото. За утре.

От неиздадената книга II


Всички виждат,
че ябълките се мъчат да узреят.
Демотивирани от ситите фермери.
Вече никой няма нужда от храна за тялото.
Искаме да го убием,
заедно с духа,
който бръщолеви нелепи предположения,
че понеже е безсмъртен,
не му се иска да живее като зелка.

От неиздадената книга


Пешеходците са пайети без конец.
Нищо не ги свързва,
освен ножиците.
Искат да вярват в нещо.
Искат да искат нещо.
Вместо това се оплитат в конци
направени за свещи,
които никой не пали в църквите.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

Сделка с...


...връзката си е сделка: Tи купуваш тоалетна хартия - аз хвърлям боклука. Tи поливаш цветята - аз не ти изневерявам. Затова трябва да се подписват предварителни споразумения с неустойки, aко някоя от страните не си изпълнява задълженията или нарушава правата на другата. Например, ти си купил тоалетна хартия, но аз не съм хвърлила боклука, значи можеш да ми изневериш. Освен, ако аз не полея цветята вместо теб предварително - така правото ти на изневяра автоматично се неутрализира... Толкова е просто!

сряда, 19 януари 2011 г.

Имам нужда, ти да имаш нужда от мен




I need you to need me
like your body needs blood…
Like my lips need your kisses.
Why is it so hard?

I think of your blood.
Do you think of my kisses?
It's always good
when you start to miss it.

вторник, 18 януари 2011 г.

Отпечатъци


Седем струни.
Колко прост е света.
Колко сънени аргонавтите,
колко малко деца
и колко много остатъци.
Отпечатъци.
В състояния на екстаз
на нас ни е писано
да ходим по тесен перваз.
И за малко да паднем.
Но, не като ангели.
А като изгубен бас.

Лошото е, че се свиква с болкоуспокояващите


Обичам те по 3450759 начина. И само един начин има да те разлюбя. Казвали са ми, че съм такава, каквато съм, защото в детството си не съм получила достатъчно искреност. Не любов, а искреност. Затова най-напред те обичам искрено. Чувал си за лошотията ми, за непостоянния ми характер. Има и свидетели, могат да потвърдят. Емоционалният ми есхибиционизъм може да те поставя в Рая и Ада на всеки кръгъл час. Да се чувстваш като в новините по радиото, като в претъпкана маршрутка с 35 пътника вперили поглед в теб. Като в роман, в който персонажът е дисектиран от работник в градската морга, за да се установи защо така е сглобен и кога са произведени частите му. Душата ти да се издува като хелиев балон в проливен дъжд и бавно да се свлича над наежена борова гора. Вероятността да я спукаш е перверзно голяма и привлекателна за мен. Обичам те по 3450759 начина и има само един начин да те разлюбя. Вече знам кой е, защото почти те разглобих. Лошото е, че се свиква с болкоуспокояващите, но не и с искреността.

понеделник, 17 януари 2011 г.

Вече зная как да живея


С теб се уча на искреност, на суверенитет,
на дисекция на чувството си за себепринадлежност.
Не съм своя, ако не съм твоя,
ако ти не си моя, не си своя за мен,
но без да си принадлежим, нали?
Тук си, говорим си като за първи път,
като за последен, като за следващ и предишен...
С теб се уча да живея сега, да чувам от музиката
аромат на прясно окосена трева
и да виждам изпаренията от пръскачката.
Вече зная как да живея.
С теб.

неделя, 16 януари 2011 г.

Емоционален лазарет



Очевидното е толкова страшно,
че впрягаме цялото си въображение,
за да направим истината относителна.
Емоционалният лазарет
лекува с кихане в лицето на другите
и раздава рецепти, които лекуват само симптомите.
Всяко второ момиче повтаря
"всички психопати са се паднали на мен".

Очевидното е клише.
Клишето е страховито.

събота, 15 януари 2011 г.

***



Не до всеки кладенец живеят огнените птици
и поне докато спрем да бъркаме Духът с Душа,
ще следва всеки всеки, в мрак сред жици,
които електрически провеждат светлина.

петък, 14 януари 2011 г.

Пети ден

Nouvelle Vague идват! Изтупах мокетите в радиото, когато разбрах. Скачах и обяснявах на всички, че вселенския сървър е в главата ми. Mислят, че съм полудяла от липсата ти. А аз започвам да се притеснявам, че ще полудея истински, когато те видя пак. Даже малко се страхувам, защото понякога, когато чакаш нещо с такова нетърпение... Не, няма да мисля за това. Ще ходим на концерт!

сряда, 12 януари 2011 г.

Четвърти ден


Останалата част от света е съставен от добри, стари познати. Мислим си, че знаем достатъчно едни за други, но не сме си в сърцата. Гледам си телефона съмнително често. Някой би си помислил, че сме си любовници. А не сме ли? Ти ме обичаш, аз теб също. Днес някакъв пост във Фейсбук ме върна в девети клас с Therapy. Имах снимка с плаката им, с къса коса, нарязани дънки и кожено яке. Мисля, че това е единственото, което не знаеш за мен. О, и също, че имам проблеми с алкохола. Не ми върви в твое отсъствие...

вторник, 11 януари 2011 г.

Преживяното


"Ако знанието на тайните нараства от празнотата
на духа, тогава сърцето е осветено."
Руми

От всички книги, които не съм прочела
научих повече, докато бях навън в мъглата,
под снежинките, които се стопиха на езика ми,
над мравуняците, които дълго наблюдавах,
зад гърбовете на минувачите,
които носят тежките си торби от супермаркета.
Пред теб, когато отваряш очите ми с целувка
и ги затваряш, докато се отдалечаваш бавно...

Нищо не ни учи така, както преживяното.

Дуенде



Винарките ни капят, уморени от летенето на сухо.
Глухи, падат като птици над Италия.
Полюсите ни, обърнати са вече-
"Ти на север, аз на юг" и прочие...
Заключени със скоби, не потеглят колелетата.
А мислехме, че искаме от себе си да литнем.
Сега от върховете си ще слезем, за посоката да питаме.
Да скитаме...

Ще се прозявам в контрабасен унес,
докато захлупваш погледа си върху мен.
Не сме се карали, но сме мълчали твърде дълго,
за да почнем да говорим или пък да спрем.
А може би сме свикнали да бъдем уморени.
Което и да е, е ексклузивно.
Като дуенде по поръчка - с цвят, размери и обем.

понеделник, 10 януари 2011 г.

Трети ден


Има неща, които се споделят, а не се разказват. В тях ми липсваш най-много. Мъглата може с нож да се реже, но ако имах нож, щях да срежа атласа, да го сгъна на фуния и да скъся хилядите километри до няколко сантиметра. Ако достатъчно добре се концентрирам, мога да си спомня парфюма ти и топлината, която излъчваш. Пускам си смеха ти на рипийт в главата си, когато чуя нещо, което знам, че би те разсмяло. Излиза, че не ми липсваш изобщо! Защото си с мен през цялото време. Но, все пак... връщай се вече!

Mразя всички снимки, на които те няма


Сякаш съм още дете и не стигам педалите на колелото,
за да го подкарам и да се махна от децата,
които ме замерят с ябълки. Това е чувството.
Като да не можеш да заспиш, защото ъглите на стаята
се разтичат в сенките,
докато всмукват всичките ти мебели. Това е.

Докато не те видя пак,
ще мразя всички снимки, на които те няма.

неделя, 9 януари 2011 г.

Лебедът в патица


Тревожност. Вманиачаване под формата на влюбване, в което накрая аз излизам лудата. Така ми действат аромати като твоят. Искам да ме обичаш веднага, безумно и самоубийствено! Да компенсираш всички НЕ-та, които някой някога ми е казвал. Да се окажеш отвратително романтичен и почти опасен за здравето. Но, ти знаеш какво искам. Затова не ми го давай никога! Болката в гърдите ми е от факта, че винаги получавам точно това, което искам. С теб съм в постоянна абстиненция. Искам още, но няма. Превръщаш садиста в мазохист. *И лебедът в патица.

Втори ден


Венеция ми е детски спомен. Едно малко мостче беше прегърнало картините на някакъв белобрад художник. Той изглеждаше мръсен и щастлив, все едно цял ден си е играл в локвите с мен. Ако го видиш си купи картина. Дай му пари за чай, навън е студено - дори и във Венеция. Във Венеция не се пуши.
Пуша сама на маса с още трима души. Не мога да се наситя на никотина. Може би се надявам да притъпи сетивата ми, така че да спра да усещам всичко толкова ярко. Истината е, че просто ми напомня за теб. Затова пуша. Някой да изгаси лампите...

Редките птици



Редките птици не пресичат на зебри.
Не ги лови махмурлук.
Не хвърлят боклука.
Не спят.
Редките птици снасят мечти
в гнездата си.
В черупки,
които трябва да бъдат счупени.
За да се събудят и други от песните им.

петък, 7 януари 2011 г.

Първи ден


Когато заминаваш, всеки път си казвам "Ето сега, докато я няма, ще свърша страшно много неща, които иначе не успявам". А не успявам в твое присъствие, защото ти си ми по-интересна. Успокоявам се с тази мисъл и ти тръгваш. Няма те час... два... шест... и започвам да ти се дразня! Защото искам да ти разкажа какво си мислех сутринта. Да ти покажа колко смешни снимки имаме от снощи, че може би някой знае нещо, което ние знаем, че никой не знае, освен тези, които се предполага, че знаят, но знаят всъщност нещо друго... Тайните са скучни без теб. А аз съм тревожна. Защото ти си свидетел на живота ми и когато заминеш, не съм сигурна дали ме има.

понеделник, 3 януари 2011 г.

Така ме намери, сред снежинките в задръстването



Тук всички говорят езици, на които мога да кажа
само адреса на хотела си.
Момичетата по улиците изглеждат самотни,
докато махат на такситата.
Така ме намери, сред снежинките в задръстването.
С носталгия в сърцето си по дом, който не съм имала.

"Понякога те мразя, но обичам да съм твоята кралица."
Ако ти си ми муза, то тя е от онези, никотиновите.
Гледам те от разстояние и не мога да те забравя.
Звучиш като песен в ухото ми, която гъделичка всичко в мен.
Стига с тези пъзели. Ние сме монета. Хвърли я!

Нямам време да катеря стръмни стълби.
Талантите ми са кукички за лесен улов.
Понякога се разпознавам в очите на бездомните кучета.
Плачат, докато разплакват.
Не знам къде отивам, но не е там, където вече съм била.

*Вдъхновено от Ани ДиФранко и януари

Къде е юг?



Ако сега не беше почти два през нощта, минус няколко си градуса, рогчетата на главата ми, които съм завила, за да се налимбя, липсата на минерална вода, болката в кръста, в главата и ставите, факта, че не мога да заспя, тъмнината на нощта, събранието, за което трябва да стана рано, гардероба, който е залостил всички врати и прозорци, липсата ми на ориентация къде е юг, мъглата, тънката ми пижама с облаче, календара на маите, всичките тези мигове, които ни карат да пишем в блоговете си, всичките ни емоционални наркомании, албумът на Ани Дифранко, който искам да изслушам за трети път тази вечер, черната рокля, която си купих, щото има рошави ръкави, шлюза, който ПАК се затвори и не на последно, а на предпоследно място енергията, която ще ме държи будна цяла нощ... щях да... да... хммм... забравих какво беше.

неделя, 2 януари 2011 г.

1:1


Денят след нова година. Абсолютно празен. Почти не съществува в този бар, малко преди полунощ. Обичайно не излизам сама в събота вечер, но тишината на шумно място е нещо, с което обичам да се глезя от време на време. Разбира се, тя не трае дълго. Откакто влязох, нарушавам тишината на отсрещния бар. Висок точно колкото трябва, риза, не носи часовник. Използва прекрасно периферното си зрение, докато паля цигара след цигара... Не са минали и 24 часа, а вече съм нарушила едно от новогодишните си обещания. Ще ги спра в понеделник.

- Здравей! - Не ми подава ръка. Уважително към личното ми пространство.

- Здравей... – Кецове. Пресягам се за цигарите си, които са се озовали точно до неговата ръка. Върха на пръста ми съвсем леко я докосва, докато си взимам цигара. – Имаш ли огънче? –Пали ми без да каже нищо. Знам, че гледа устните ми, затова леко повдигам ъгълчетата им. Когато се зазяпа, ще вдигне поглед към очите ми и ще види, че го гледам през огънчето на запалката му.

- Сигурно го чуваш по цял ден, но в погледа ти има магия.

- Хахаха! – Каква реплика само. - И ти не си лош! – Смеем се. – И парфюмът ти ми харесва. – Да приключим с всички клишета накуп. Още сега.

- Питие?

- Питие е чудесна идея! – Ето пак ми се случва - Знам, че ще прозвучи малко странно, но напоследък имам доста дежавута. – Признавам си кратката пауза с объркан поглед.

- Може да имаш недовършени мисли... Уиски ?

- Да.

- Какви са твоите страсти?

- Освен уискито, имаш предвид?

- Освен него. Хаха! – Смее се искрено.

- Търся първите пъти и разказвам за тях на тези, които не вярват, че са им останали такива. Ти от кои си?

- Интересно... Аз самият съм един от тези песимисти, напоследък. Все по-рядко ми се случва да срещна някой, с който да си говорим неща, с които да ме впечатли достатъчно силно.

- О... – Изненадана съм. Изгубените души са ми любимите. - Можеш да научиш нещо от всеки. Понякога дори неща за себе си.

- Така е, но да го направиш със страст, е трудно. – Страст... Той каза „страст”. Една от избелелите думи във времето на моловете и Фейсбук. Разклащам леко чашата си, за да чуем мелодията на ледчетата.

- Наздраве за страстта, която понякога се превръща в магия!

- Като тази в очите ми? – Смеем се. - Страстта не е просто дума. Ако имаш страст, първите пъти са всеки ден. – И вечер, но това го пропускам.

- Слушам те... – Разглежда лицето ми. Отмятам кичур, за да открия гледка и към врата си. Ще говоря малко по-дълго, за да му дам време.

- Това е като с писането. - Започвам отдалече.- Често чувам пишещи хора да ми казват, че нищо не ги вдъхновява... Че средата, времето и мястото, в което живеят не ги провокира. Но, това е нелепо! Най-великите произведения са написани в екстремни условия. Комфортът успива. Всичко може да разпали страстта ти за писане. Един фас на улицата... Кой го е изхвърлил? Чакал ли е някого? Дали срещата се е осъществила? – Отпивам отново, докато той гледа пространството между устните и брадичката ми.

- Колко често получаваш вдъхновение от ситуации в последно време? – Иска още.

- При мен това състояние е постоянно. Всичко ме вдъхновява, но виж за страстта е малко по-сложно... – Хората и страстта. Хората.

-Сложно ? Как точно?- Допи уискито си до дъно и поръча по още едно, с почти незабележим жест към бара. Отношението към барманът и сервитьора говорят много за човека.

- Страстта към новото, приключенията и емоциите е в мен постоянно, но страстта към човек... Мисля, че не ми се случва често. – Ако това беше боксов мач, може да се каже, че му се открих в ляво. Спирам. - Мога ли да изпуша една от твоите цигари? Моите свършиха...

- Разбира се, заповядай – пали ми. – Странното е, че за мен, тези неща идват в редки ситуации. Може би, съм затворил сетивата си.

- Умишлено или неосъзнато? – Негов ред е.

- Най-вероятно неосъзнато. Поради липса на среда, или искренност съм се превърнал в ироничен социопат. Хм… Силна дума.

- Казват, че апетита идва с яденето... трябва да вкусиш... – Леко прехапвам устни. - ... за да почувстваш... – Той нервно пали цигара и забива поглед в мен. Смее се. – Когато се смееш, цялото ти лице грее.

- Рядко се усмихвам толкова широко напоследък. – И удар в ляво.

- Лаская се, ако намекваш, че го постигам лесно. – Иииии в дясно.

- Изненадващо за мен, да… Не бързаш тази вечер, нали?

Вече не. Оглеждам ръцете му и не отговарям нарочно. Така или иначе въпросът е излишен. Чакам той да каже нещо.

- Хубаво начало на новата година.

- Вярвам, че както започне, такава ще е цялата. Но, иначе не съм суеверна.

- Аз също, вярвам в малко неща. Но се чувствам добре, без да те познавам. Определено умееш да живееш. – Хубав комплимент.

- Преди да умра искам да живея, а не след това. – Понякога забравям да кажа просто „мерси”.

- Това е нещо което трябва да се сещаме всяка сутрин. Не! Трябва да сме такива. Това с подсещането не работи. Дълго време бях точно такъв. Черпех удоволствия, всеки ден, истински.

-Прав си, макар, че ако достатъчно дълго си повтаряш нещо, в един момент то става истина. Разбира се, изключения правят утвърждения като "Аз съм много богат петролен магнат".

-Хахахаха! И адско чувство за хумор, мисля си.

- Мерси! – Браво- Защо говориш в минало време за удоволствията?

- Защото, бях забравил за тях. - ъгълчетата на устните му сочат нагоре. - Много първи пъти, в концентриран период от време - първи сняг с много добри приятели, първо напиване с приятели, които се радват за мен, първа работа, с която мога да издържам квартира - има малка бръчица между веждиите - и множество вечери, в които не мисля, просто избирам пътища и нямам угризения никакви. Усмивките на лицето ми са тези които видя преди малко. - гладко избръснат- Имам някакъв късмет, за който съм много благодарен и се опитвам да го ценя и забелязвам.

- Много е важно да бъдем благодарни...

-...всеки ден...

-... защото е част от умението ни да се наслаждавамена хубавите неща. – Допълваме си изреченията?

- И малките детайли…

- Не очаквах да водя философски разговори в бар. – А уискито определно помага, ми се прииска да допълня, но да не разваляме магията.

- Интересен човек си. Исках да кажа... интересна жена си.

- Чакай! Хахаха! Жена или човек последно?

- Не е сексистки намек! По-скоро редакция.

- Помислих, че е шега, не съм се засегнала.

- Предположих…. Когато не познавам някой, много се обяснявам.

- А и няма как да си сигурен, че съм човек, но за жената, предполагам се вижда.

- Видях малко и от двете и съм приятно изненадан. – Е, стига сега!

- Вярваш ли в ангели?

- Вярвах. После спрях, после пак започнах… По-скоро да. – Вярва.

- Ето една интересна мисъл... В момента, всичко което ни се случва тук, в този бар - ти, дойде да ме заговориш, станахме си интересни... Представи си, че това е подарък от ангели, на които им е скучно…

-Хахахахаха… Божият театър!

-Понеже денят след нова година, обичайно е празен.

-Да. Главите на хората са пълни с винарки.

- А ангелите, според мен, се забавляват, когато ние изпитваме емоции като радост, любов и любопитство. Оказва се, че май е по-добре на ангелите да им е скучно. – Сещам се за Шекспир, „Сън в лятна нощ”.

- Красива мисъл… Използвам „красиво” доста пъти тази вечер… Не правя комплименти!

- Хаха, сладък си!

- Съгласен съм.

-Признаваш си, че си сладък?

- Това е тайна! Говорех за ангелите.

-Тайна... – Момчета с тайни.

- Колкото по-малко хора знаят толкова по добре за мен. – Мачът е уреден- А ти умееш да балансираш, с красотата си. Така, че да успея да чуя това което ми казваш. Извини ме за откровението... Не знам какво ми става.

- Аз знам… - Пауза. 4...3...2...1... - Тук е пълно с ангели. Мисля, че искат да танцуваме.

- Как се казваш?

събота, 1 януари 2011 г.

Началото


Казват, че в началото е светлина, но е причерняване.