Сякаш съм още дете и не стигам педалите на колелото,
за да го подкарам и да се махна от децата,
които ме замерят с ябълки. Това е чувството.
Като да не можеш да заспиш, защото ъглите на стаята
се разтичат в сенките,
докато всмукват всичките ти мебели. Това е.
Докато не те видя пак,
ще мразя всички снимки, на които те няма.
Няма коментари:
Публикуване на коментар