Всички сме просто участници в едно безкрайно напиване в селска кръчма. Заедно сме, в подземието на самотата си.
-Прегърни ме- обади се видението на края на унеса. Бяло, като нещо, което някога съм била. Прегръщам се и си мисля какво ли би било, ако имах сестра. Някоя като мен.
Пътят към вкъщи е рязък завой от три светлини. Половината ми живот мина в такси. Предпочитам да не ми говорят. Даже, ако може да ги няма, а колата да се движи сама би било най-добре.
Виновен е въздухът, че става за дишане. В този квартал нищо не ми напомня за утре. Всичко е сянка на себе си. Дните са пъзел от наши снимки, които не сме си правили никога. Тук хората са Слънца в мъртви Вселени. Светят без да топлят. За смисълът си мисля при всяко пътуване. Може би е пиеса на Шекспир. А може и да е Данте. Или един поглед, който няма какво да каже, но може да изпише тонове хартия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар