...Тук всички сме мъртви. Какво значение има времето? Но не знаех дали непознатият отсреща осъзнава този факт. Замълчах си. Приличаше на всички останали. Разтворили вестник, с чаша в ръка, седнали в бар, за да търсят спокойствие. Объркана история.
-Минаха десет години.-По-настоятелно ми припомни белязаният.
-По чии стандарти?- Понякога съм такава, не знам защо се закачам с лудите.
-Вие по чии предпочитате?-Очевидно беше джентълемен.
-Може би зависи и от часовника.-Сигурно лудостта е заразна.
Естествено, имаше възможност този да не е луд, но това би било изненада. Не ми се беше случвала такава от кой знае кога. Сигурно затова пишех и това глупаво писмо. За да се изненадам от силата на желанията си. Макар, че по-скоро само бих затвърдила това, което отдавна знаех. Всичко става точно така, както си го поръчаме тук. Като този с белега. Появи се в същата секунда. Досадно.
-Не бяхте толкова руса преди десет години.
-Познаваме ли се?
Той се усмихна и стана от масата си. Помислих, че ще седне на моята, но се изправи пред един от прозорците в заведението. След драматична пауза запали цигара и допълни
-...а аз не пушех тогава.
-Цигарите са много полезни, пушете повече. - Самата истина. Опитах се да демонстрирам колко съм заета, като шумно се изкашлях и продължих с писмото си. Но от друга страна... преди десет години наистина не бях толкова руса...
:)) ейй ... не мога да спра да те чета
ОтговорИзтриваневсе оставам с чувството, че искам повече, и още
И ще имаш още и още и още :)
ОтговорИзтриванетова е всеобщото чувство... всички искаме още и още и още :)
ОтговорИзтриване