Светът е парче земя, по което се учим да ходим, докато гледаме небето и мечтаем да летим. От себе си знам най-големите истини, защото ги нося на гърба си, като заострените прътове от онази притча.
Един селянин отишъл при богаташа и казал "Имаш толкова много земя, а аз нищо нямам. Дай ми малко от твоята!" Богаташът му отвърнал "Защо да не ти дам! Сега се прибери и през нощта заостри колкото можеш повече колове. Като се зазори ги сложи на гърба си и отиди на полето, където имам земи. Колкото земя заградиш до вечерта е твоя." Селянинът се прибрал и почнал да остри колове. Не мигнал цяла нощ. На зазоряване ги натоварил на гърба си и тръгнал към полето. Вървял дълго и когато стигнал започнал да ги забива в земята. Ожаднял, изгладнял, бил на ръба на силите си, но не бил взел нито вода, нито храна. Под силното слънце сърцето му спряло и той паднал от собствената си алчност, преди да успее да загради парче земя за себе си.
Тук не става въпрос само за алчност, а за неспособността ни да мислим за себе си, когато пред нас се изправи възможност да направим живота си по-добър. За да полетиш, не е достатъчно да скочиш от най-високата скала наоколо. Първо трябва да си отгледаш крила. А как става това, ще ви пиша по-късно ;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар