"Понякога имаме чувството, че сушата никога няма да свърши. Едно преследващо ни предчувствие за собствената ни смърт, приближила дълго преди да сме подготвени, дълго преди да сме направили нещо стойностно, трепти пред нас като призрачен мираж. Какво да правим? Да продължим." Джулия Камерън
Никога няма да прочета тази книга докрай, за да продължи да ми дава точно това, от което имам нужда. Отварям на произволна страница и първия цитат, който ми попадне пред очите е точно този, който ми трябва.
Но кои истории си струва да бъдат разказани? Колко от себе си трябва да разкрия, за да се чувствам истинска? Дали е нужно да опиша разходките си със Скарлет Йохансон, да разкажа как се пише песен, как открих Джулия Камерън, да споделям какво е вътре в мен, в самото ми ядро, с целия свят? Коя история е важна? Понякога сушата е липсата на истории, които да разкажеш. Друг път историите са прекалено много и предизвикват смислова суша. Тогава пишем поезия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар