За всички, които са нямали детство, знам една тайна. Детство няма.
Детството е състояние, което отглеждаме в себе си. Тези, които са го имали обичат да разказват, връщат се назад с носталгия и въздишат с умиление "Ех, колко беше безгрижно тогава". Те тъгуват по състоянието, а не по детските книжки за оцветяване, приятелите, стария квартал или песните за животните от гората. Защото това са само външни фактори, които постепенно губят своята сила да ни връщат в това състояние.
Тези, като мен, които нямат такива истории се случва да изпаднат в самосъжаление, как живота ги е прецакал и не са играли на стражари и апаши, не са скачали на ластик и не са яли филии с лютеница на двора. Имаме чувството, че винаги сме били възрастни. Което е забавно противоречие, предвид факта, че ако успяваш да разпознаеш състоянието, значи можеш и да го предизвикваш в себе си.
Става дума за онова възхищение от цъфналите дръвчета, от пеперудата, която пресича улицата заедно с теб, от цветните мъниста, които си събираш, защото някой ден ще ги нанижеш в гривна. За умението да се смееш на всичко, което виждаш и чуваш, дори да те помислят за луд. За неспособността да скучаеш, а когато това все пак се случи, за милионите идеи, които ти идват, за да се отървеш от скуката. За вярата, че утре винаги ще бъде още по-хубаво.
:))))
ОтговорИзтриване