Да се събудиш, докато падаш надолу по стълбите. Ето това е усещането. Опитваш се да се хванеш за всичко, което те заобикаля. Парапетите се удрят в краката ти, докато лицето ти посинява от стъпалата. Мислиш как да се спасиш, да спреш това изненадващо падане, питаш се кой те е бутнал, защо не си се съпротивлявал, от колко време падаш и защо точно сега се събуждаш.
Спомням си и друго усещане, което ме изпълваше, преди това да се появи. Когато протягаш ръката си през прозореца на колата в най-слънчевия и спокоен летен ден, напът за Рая на земята. Въздухът минава през пръстите ти, а скоростта ти позволява да свиваш леко дланта и пръстите си, така че да оформяш вятъра в топка. Можеш да я хвърлиш напред и след малко, когато колата се приближи отново да я хванеш.
Между тези две усещания няма преход, а един единствен скок от сънно в будно състояние. Лошото е, че падането по стълбите не е съня.
И сега какво?
Ще сънувам съзнателно.