“Better the devil you know than the angel you don't”

Добър ден!
Пристигнах от облаците с мръсна перушина, кална и с разбит нос. Бяла и добра. Играя си с чувствата на хората, като всяка друга жена, която знае, че може да го направи. Но не за това паднах, а защото нямам насита. Не мога да имам достатъчно. Не е възможно да съм се забавлявала достатъчно, да съм успяла достатъчно, не мога да кажа „стига, благодаря”. И за капак на всичко видях с очите си как на истински добрите им се случват гадни неща, противно на всякаква житейска логика, в която съм вярвала досега. Кармата, Дхармата, Тъпотии... И сега тук в реалността получих много добър урок.
Животът се случва! Това прозрение обикновено те спохожда внезапно, на гладно, в банята или една сутрин, в мига в който отвориш очи. Нямам доказателства, че живеем в реалността, а не сънуваме, но се чувствам на земята много по-ясно от когато и да било. Тялото ми и ума ми са в една дисхармонична симбиоза. Нещо като наркотик, който действа на тялото отрезвяващо. То ми казва „бъди”, а той ми допълва „със мен”. Ангел и Демон. Въртя се в перата си, докато рогцата ми напират да пробият.
Нямаме време за сън! Да правим каквото си искаме! Ходя по улицата и си пея силно, тичам по стълбищата, прескачам по три стъпала наведнъж. Живея! Живея! Плача вече само наум, защото нямам време и за това. Имам много целувки да взема. Давам само надежда. Искаш ли?

Hunting season

За пореден път се убеждавам как здравия разум няма нищо общо с мъжете, които ни привличат. Колкото по-неподходящ - в това число обвързан, непостоянен, непредвидим и даже емоционално нестабилен, толкова по-интересно. И жените също можем да мислим с други части на тялото си, които са също толкова глупави, колкото и мъжките.

Има нещо ужасно привлекателно в мъжа, който не ти отваря вратата, спи с приятелката ти и не ти обръща внимание. Изглежда на ТОЗИ мъж не му пука за никого, освен за самия него. Самоуверен до безобразие, той флиртува с всички привлекателни жени на партито и може да има която си поиска от тях. Всички го познават, но никой не знае нищо за него. Ханк Муди е новото прилагателно за неустоимото лошо момче. И ако Ханк наистина съществуваше, а не беше само персонаж от Californication, то светът щеше да е едно малко по-добро място. Поне за една нощ. За повече не може и да става дума, но каква нощ само би била тази една-единствена! Няма да се отнасям в мечти сега... Мислълта ми е, че си умираме да правим грешки. Огромни непоправими грешки, чиито риск не си заслужава. Тръпката, вълнението и всички малки въздишки, които по-късно се превръщат в тежки стонове... Правим го заради тях и заради нуждата да „запишем” в личната си история един такъв разказ. Той ще ни кара да се чувстваме по-опитни и уверени. Всъщност ловците в такива случаи сме ние, жените. Оставяме се да бъдем прелъстени от неподходящия мъж. Лекомислено се отдаваме на желанието, въпреки че много добре знаем, че той няма да се обади никога повече. Но всичко това е точка в неговото поле. Нека си мисли обратното.
Тук искам да отворя една скоба. Според статистиката след секс за една нощ, повечето жени се чувстват потиснати. На сутринта се чувстват „употребени” и се тревожат за репутацията си. Но защо? Какво в това изживяване е по-различно за мъжа и за жената? Абсолютно нищо!
„Прелъстена и изоставена” е просто име на филм, роля в която е редно да влезем, защото иначе лошите момчета ще се окажат надхитрени. Знам, че да обобщавам всички жени е несериозно, но има случаи, в които съм оставяла „мъжът за една нощ” с грешното впечатление, че „аз не съм такова момиче”. Всички сме такива момичета, просто някои от нас не са изявени. Сексът за една нощ е нещо страхотно! Просто трябва време да го осъзнаеш. Намираш най-неподходящия мъж за връзка, който успееш и го оставяш да те омагьоса. Така и двамата имате това, което сте искали. Да, може да ти се прииска да го видиш отново, но по правилата на играта това трябва да стане случайно и не трябва да се влюбваш. Никакви любовни мисли. Тях запази за някой друг.

Eddie The Bass Player

Току-що се връщам от концерта на Simple Minds в зала 1 на НДК. Имах странно преживяване. Но и до там ще стигна.
Първо искам да кажа, че имах честта да ги гледам и първия път, когато бяха в София. Беше безплатен концерт на пл.Александър Невски, някакво събитие на мобилен оператор. Имаше не повече от 200 човека на площада. След концерта разбрахме за афтър-събиране в Уно. Някак си попаднахме там. Хич не бяхме на място, но по щастливи стечения на обстоятелствата успяхме да стиснем ръката на Джим Кер лично и да разменим няколко думи. Уно представлява ресторант-градина във вътрешен двор между кооперации. Явно живущите от жилищните сгради не са били очаровани от идеята принципно, а и на практика го усетихме по суровите яйца, които в един момент полетяха към нас. Едно дори уцели Джим Кер и се разпльока на синята му риза. Обувките ми бяха целите в яйца. Ужасно се засрамих и ядосах на селянията, която дори успя да ме изненада. Джим просто се усмихна и каза „Това е на късмет”. Спомням си ,че си помислих "Няма начин да дойде втори път след тази простотия". Но той се оказа изключително спокоен и добронамерен човек, без претенцията на голямата рок звезда.
Давам си сметка, че малко хора тук осъзнават колко голямо влияние има Simple Minds върху световната музика. От тях са вдъхновени U2, INXS, Depeche Mode… мога още да продължа. Тази вечер в зала 1 на НДК имаше около 1000 човека, ако не ме лъже вградения ми окомер, все пак е производство ‘84. Петима от тях знаеха текстовете и този път аз не бях сред малцината. Знам 5 парчета всичко на всичко, но и тази бройка ми е достатъчна, за да искам да ги гледам.
Аз и братовчедка ми бяхме точно пред сцената, достатъчно близо, за да получим някои песни лично. Ха! Плюс един бонус. Еди Дъфи. Басистът. Мисля, че досега не бях отказвала секс на рок-звезда... Признавам, малко съм се надула в момента. За секунда си се представих що за „групи” бих била. Много е интересна психологията на момичетата, които бройкат музиканти като него. Или по-скоро обратното- които се оставят да бъдат отброени. Виждала съм го много пъти и винаги ми е било чудно „Е, добре, нали знаеш, че той ще те изчука и ще се качи в автобуса към следващата държава?” Не разбирам на какво се надяват. Може би живеят в някакъв сценарий, в който рок звездата се влюбва в девойката от Източна Европа и я прави своя жена, отказва се от начина си на живот, за да бъде с нея и си правят много бебета американчета... Егати скучния филм, даже добронамерен зрител като мен не би го гледал. Реалния живот е доста по-интересната му версия. Сигурно на тези момичета просто им е достатъчно да могат да напишат във Фейсбук „Правих секс със Simple Minds” дори и да е бил само басиста... Предполагам, че в истинското фенство това си е вид автограф!
В крайна сметка аз и братовчедка ми получихме по един бекстейдж пас и покана за After show. Дадохме едната на най-голямата фенка пред сцената, която беше сред петимата в залата, които знаеха текстовете. Другата си запазих за внуците. Не можах да не се похваля ;)

Before & After

снимка: Иван Коловос

Песните... Едни и същи в моя плейлист. Въртят се вече повече от месец, но днес все едно ги чувам за първи път. Нещо е различно... Облякох си същата рокля като вчера, но днес ми беше по-голяма. Стъпих на кантара, но той показа килограм повече. Таксито потегли към радиото. Обикновено напът си пиша някои хрумвания за предаването. През последния месец не успявах да се концентрирам, защото имаше толкова много птици навън. Топлото време, хората по спирките танцуваха, докато чакат автобусите. Шарени шапки, трийсет и три секунди до зеленото на светофара... вече трети поред. Същите песни, звучат различно, а мислите ми са само в червения тефтер, в който си пиша разни хрумвания за предаването. Днес имах много идеи. Всичките идеи, които нямах през последния месец, докато птиците пееха пролетните си песни през април. Тоест през ноември. Върнаха се и ги записах с един молив, който вечера откраднах от Before & After. Ако се чудите кой ги краде – аз съм. В чантата ми има два. Има и хартийки от изядени шоколадови бонбони, които трябва да изхвърля. Странното е, че моливите, които откраднах не рисуват, а само задраскват. Сигурно нямат какво да кажат.

Предаването стана много добре. Моника ме попита как съм. Да, предаването стана много добре. Не съм тъжна. Просто съм друга. А роклята ми е същата като вчера. Това си е против всякакви мои модни принципи. Захладнява. Хората сложиха сивите шапки и се свиха зад вятъра. Стига толкова, повече няма да пиша за това.

Нещо, което ще изтрия на сутринта

Мисля ,че страдам от шизофрения. Съвсем сериозно. Сутрин се будя една, вечер съм тотално друга. Възможно ли е с първото отваряне на очите да си казвам "Благодаря" и да се усмихвам на всичко, което виждам, а със затварянето им да се питам "Това ли е всичко"? Би трябвало с възрастта да ставаш по-мъдър, по-праволинеен, по-спокоен... Има ли криза на 20-те, защото мисля, че съм я възседнала и я яздя по нанадолнището. Сега е модерно да си имаш блог. Чета разни неща - понякога лоши, понякога толкова добри, че ми иде да си изтрия собствения. Има някаква мацка, която е нещо като моя алтернативна проекция на свободното ми от задръжки и романтизъм аз. Казва неща, които може би съм казала аз в другото си тяло. И така ме вбесява! Коя е тя, че ме кара да мечтая за свободата и ми бута в носа своята с пискливо на-на-на-на-наааа! Червеното вино вечер ми беше практика и преди години, когато намирах в чашата нужното количество самоконтрол. Вечер по една, да не прозвучи че съм някаква винопийка от древен Рим... Обичах да си сипя една и да седна пред компютъра да видя кой е онлайн, какъв нов куест е излязал в арената, защото бях противен геймър. Има две цели години от живота ми дето ми се губят в такива вечери. Не помня да съм била на 20 или 21... Ставах на обяд, пиех кафе, изпушвах половин кутия цигари до 4 следобед и играех до 4 сутринта. Но като че ли не предизвиквам съжаление в себе си от това време, защото, мамка му, беше удоволствие да я усещам. Тъгата. Как се пропива в костите ми, схваща ме на стола пред монитора и ме кара да потъвам в този измислен свят, в който няма значение как се чувствам Аз. Гадна прическа, пълно отричане на високите токове и асоциален кретенизъм тип "не ми се излиза и до магазина". Сега се пробвай да ме задържиш вкъщи. И какво пък толкова? Какво има там навън за мен, че съм се тръшнала като шестгодишна пред Барби? Може би просто цялата тази мъдрост, постоянство, добродетелстване ми дойде до гуша! И ако бях тежка в делата си, колкото и в думите си сега щях да съм навън с приятелки, напук на понеделник вечер и глупавите правила. Четете сега, че утре като се събудя сигурно ще го изтрия.

Птици

Добре, де ще си призная. Чета една книга "Пътят на Твореца" на Джулия Камерън. Чета я за трети път и се надявам да стигна до края поне веднъж. Предните два пъти не успях, защото нямах смелостта. Толкова силно ми въздействат есетата на Джулия, която впрочем е творец във всички възможни измерения, като почнем от драматург, през кино-режисьор и журналист. Та толкова силно ми въздейства, че е способна да ме провокира да се запиша на плуване, въпреки че ужасно ме с страх от водата и не мога да плувам и грам. Само като погледна към кориците й и вече имам 100 идеи за песни, стихове, романи, картини, снимки... Проблемът е, че трябва да имам на кого да ги посветя. "На себе си" никога не ми е звучало като основателна причина за творчество. Точно заради това нито едно от нещата, които създавам не се задържат при мен. В момента, в който оплета нещо веднага съм го подарила. И на тези птици съм намерила собственик вече. Да, да се върна на тях.
Птиците са кошмара на моята приятелка Лили, която като дете е била нападната от десетки гълъби, които се е опитвала да храни на някой си италиански площад. Гадовете я накацали и изкълвали всичко, което възнамерявала да им хвърли, направо от ръцете й. И така всеки звук от криле, всяка песен излизаща от гнусните им човки е обречена на вечна ненавист от страна на Лили. Аз от друга страна харесвам птиците, както и всички останали животни в джунглата. И понеже Джулия Камерън пише в книката си за силата на апликациите, реших да се пробвам. Това е резултата, надявам се да ви хареса :)
А картината няма да подаря на Лили, защото много я обичам! Ще й направя нещо с котки. Тази е за поета Стоян Динков, с който си доказваме един на друг, че и двамата го можем визуалното изкуство. Очаквам неговата картина ;)

Нищо лично

Нямах интернет. Цели два дни. Чувствах се като отскубната от всичко, което ме кара да се чувствам добре. Facebook, блогът ми, Skype… Всичките ми приятели се оказаха погълнати от вакуума на виртуалното пространство. Дори на втората вечер пуснах телевизора. Даваха „Анаконда”... Господи! За пореден път отбелязах факта, че живея два живота. Физическото ми тяло ходи на работа, говори си с колегите, ходи на йога, пее „Ом”. Другото ми тяло, което е с 15,4 инчова физиономия и Altec Lansing глас е пуснало мрежата си до най-отдалечените хора в моя живот. То достига дo най-добрата ми приятелка от училище Калина, с която се „виждаме” вече само онлайн. Понякога си припомняме с носталгия времето, което прекарвахме в градинките на Младост 3 и се криехме от нашите, че пушим. Разказваме си кой докъде го е докарал с гаджетата и всеки път се уговаряме да се видим следващата седмица. Не го правим. Физическите ни тела нямат време. Те имат коли, мобилни телефони, срещи с клиенти в центъра, но нямат един неделен следобед, за да се срещнат наживо и да се посмеят отново на онзи път, в който така се напихме в 6-ти клас, че тя случайно ми фрасна главата в рамката на едно легло и се прибрах със сътресение. Бяхме ужасни тинейджърки. Похотливи и самоуверени. Ако сега можех да се върна назад в това време щях да си бия два шамара и да се накарам да си облека нещо прилично. Но натам ме връщат само дискусиите в Skype и Кика, чието лице онлайн прилича на синя луна със зимна шапка.
Нищо лично. Просто единици и нули, които имат памет. Могат да ми разкажат какво съм си мислила и какво съм чувствала до 30 дни назад. Само с натискането на един единствен бутон мога да се върна например в 23 октомври, когато бях отегчена в петък вечер и Skype беше света, в който се почувствах у дома си. Мога да прочета всичко, което се случи тогава, докато физическото ми тяло пиеше червено вино и разсъждаваше по теми, които може би не е осъзнавало в настоящия момент. Понякога се страхувам, че всъщност истинското ми Аз е моя лаптоп. Исках да го продам преди месец, за да си купя един три пъти по-мощен, умен и красив. Отказах се, защото не мога да се разделя с този. Цяла една година писане, двайсетина текста, една стихосбирка, толкова много събития... Това е машината, която съм натоварила с цялата си творческа отговорност, красиви спомени и една самоличност, към която съм пристрастена. Физическото ми тяло е само предверието към това, което знае за мен моят HP Pavilion dv6000. Вече не се продава и се надявам да не ме изостави скоро, обиден от желанието ми да го сменя за по-млад. Нашата връзка е толкова лична, че ако беше живо същество, сигурно щях да правя любов с него.