понеделник, 26 септември 2011 г.

Калта


Помня, че когато бях на не повече от 5, пред къщата, в която живеехме имаше много кал по това време. Правех кални топки, като снежните, само че с мирис на изсъхнало лято и катран. На безнадеждност и безидейна скука. Замерях минаващите автомобили с тях и бързах да се скрия зад къщата, преди да съм си получила заслужения шамар. Понякога им слагах и ядро. Камъче. Достатъчно малко и способно да счупи стъкло. Или поне да го пропука. Ослушвах се за кухия звук на пробита гледка. Нямаше такъв. Така и не посмях да метна камък по някой прозорец. Казват, че звучи като победа над нормите. Средночестотно.
Сега внимавам да не се изцапам. Да съм чиста и готова да бъда показана.
Ако всеки говореше само за нещата, които разбира в пълнота, моята тема щеше да бъде Калта.
Кал е почва и прах, размесени във вода. Някои животни като охлюви, жаби и червеи живеят в калта. В нея могат да бъдат срещнати и моливи, стари дъвки и връзки за обувки. Други като прасетата и слоновете се къпят с кал, която ги предпазва от слънцето. Самото слънце не харесва калта, затова я прави на люспест пясък. Някои хора вярват, че калните бани са благоприятни за здравето. Други си мият ръцете, за да не види никой, че са ровили в ушите си. Калта се използва и за строителен материал. Колибите се строят от кал и слама, а кирпичените тухли се бъркат от кал и слама и след това се пекат или сушат на слънцето. Нещо построено от кал е два пъти по-вярно с оригинала. Все още не е доказан истинския откривател на калта, но милиони хора подозират, че е същият, който държи оригиналната матрица, пуснала първия тираж на структурата на вселенската печатница.
Аз просто му благодаря.

събота, 24 септември 2011 г.

Раздвоения


Искам да си поделим, всичките тези неща, които стискам,
които досега съм събирала в шепите си и отчаяно отказвам да пусна.
Искам да имам нещо за теб, което да те прави щастлив,
да ти натискам копчетата за самозапалване и гасене,
да плуваш целия в мене
и като се напия да те дърпам за ушите да се приближиш,
за да се целуваме. Да се преструваме, че и другите заслужават
да бъдат като нас съвместими.
Живееш ми в главата - в по-добрия от двата свята.

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Вътре и Вън


-Представи си ето този прозорец с гледката към морето, как изглежда през зимата. Зелената поляна става кафеникаво-бяла. Чуваш само шума на вълните, които не виждаш, но знаеш че се разбиват там някъде долу.
-Защо още нямаме мебели?
-Една и съща гледка може да те стопли и вледени. Не е ли странно?
-Странно е, че нямаме поне един диван. Ще поръчам. Но, не кожен. Да не смесваме стиловете. Старите къщи трябва да имат стари дивани.
-Явно тук не само птиците отлитат на юг. Всички са си събрали огризките и са се понесли с пълни джобове над тази гледка.
-Ей, забравих да ти кажа! Обади се онзи мой съученик, дето сега е интериорен дизайнер. Проектирал е секцията на Лили Иванова. Ще му се обадя. Може заради доброто старо време да ни направи отстъпка.
-Харесва ми, че нямаме съседи. Гледката изглежда още по-величествена, когато на хоризонта не стъпва човешки крак.
-Пердета! Ще сложим и плътни пердета! Много светлина влиза от този прозорец. Ще бъде по-уютно без нея.
-Пердета?
-Ами, да. За какво ти е да я гледаш тая кална поляна? Като запалим камината ще идва топла светлина отвътре.

От кал сме направени, а вътре палим огньове.
Огньовете вътре, калта ни отвън.

Shine


Днес приличаш на щъркел
носиш за утробата ми нов живот
Нали виждаш - млада съм, имам всичко, което пожелая
Твърде съм разглезена, за да се радвам на даровете ти
Сега искам да бъда тъжна, защото е по-арт
С лице към земята, вятъра ме оставя със сухи очи
Не мога да плача в четвъртък
Не мога дори да спра да се усмихвам на глупостите ти

неделя, 18 септември 2011 г.

Кичурът й, белите му зъби...



Кичурът, който тя премята зад ухото си,
белите му зъби, които се смеят на шегите й.
Пълните им чинии, празните им чаши,
нецелунатия им вкус на бяло вино с много лед.
Такава наглост, пред очите ми,
пред всички други наоколо,
които нямат кого да целунат за обяд.
Спомням си всички първи неща,
но май най-много последните.
"Времето е най-голямата инвестиция."
Обичам те, когато съм щастлива от миналото
и ужасена от бъдещето,
в което имам да ти кажа толкова много неща,
а ти толкова много неща имаш нужда да чуеш.
Как се пише такова нещо с нули и единици?
Много думи знам и нито една не ми върши работа.

събота, 17 септември 2011 г.

Никога нищо не е навреме


Обичам те, когато е страшно,
когато от прах не мога да вдишам нито един аромат.
Когато под изгорените с фасове седалки в киното
ме полазва хладно краче на черен паяк.
Ще ми идват гости, значело.
А то сякаш всички са си отишли,
а аз наново трябва да се уча да признавам любовта си.
Като "Наздраве" и "Добър ден, как сте".
Ами, как сме... самотни и гладни.
Свити на фас в младостта си.
Всички истории по едно си приличат-
или подраняват, или закъсняват.
Никога нищо не е навреме.

петък, 16 септември 2011 г.

Представям си, че идваш


Представи си един оранжев балон. Сега си представи кошница с ябълки. А сега въртележка, от онези с кончетата и музиката, която постепенно влиза в тоналност, когато въртележката се завърти на пълни обороти. Виждаш ли и забравеното шалче на пейката? Сигурно е паднало случайно там, а тя не е разбрала, защото е била твърде заета да гледа в очите му. Мирише на карамелизирани пуканки. Не следвай табелите, някой си е направил шега. Всички водят до клетката на лъва. Нали знаеш, че в цирка лъвовете са без зъби?
Ще те чакам тук.
На паветата, от където започва историята.

четвъртък, 15 септември 2011 г.

* * *



Всеки би могъл да нарисува картината ти,
но няма кой да ти заеме платно.
Бедността е спасение -
никой не ти е нужен,
за да движиш четката си по стените на града.
Не ти трябват, от восък са всички.
Или горят бързо,
или фитилите им отказват да пламнат в платна.
С небиблейски имена се борави по-лесно.
Издигнати демони, чакат да паднат пак.
Да им се причуе Божият глас
на бели чаршафи.