понеделник, 30 ноември 2009 г.

Нещо, което ще изтрия на сутринта


Мисля ,че страдам от шизофрения. Съвсем сериозно. Сутрин се будя една, вечер съм тотално друга. Възможно ли е с първото отваряне на очите да си казвам "Благодаря" и да се усмихвам на всичко, което виждам, а със затварянето им да се питам "Това ли е всичко"? Би трябвало с възрастта да ставаш по-мъдър, по-праволинеен, по-спокоен... Има ли криза на 20-те, защото мисля, че съм я възседнала и я яздя по нанадолнището. Сега е модерно да си имаш блог. Чета разни неща - понякога лоши, понякога толкова добри, че ми иде да си изтрия собствения. Има някаква мацка, която е нещо като моя алтернативна проекция на свободното ми от задръжки и романтизъм аз. Казва неща, които може би съм казала аз в другото си тяло. И така ме вбесява! Коя е тя, че ме кара да мечтая за свободата и ми бута в носа своята с пискливо на-на-на-на-наааа! Червеното вино вечер ми беше практика и преди години, когато намирах в чашата нужното количество самоконтрол. Вечер по една, да не прозвучи че съм някаква винопийка от древен Рим... Обичах да си сипя една и да седна пред компютъра да видя кой е онлайн, какъв нов куест е излязал в арената, защото бях противен геймър. Има две цели години от живота ми дето ми се губят в такива вечери. Не помня да съм била на 20 или 21... Ставах на обяд, пиех кафе, изпушвах половин кутия цигари до 4 следобед и играех до 4 сутринта. Но като че ли не предизвиквам съжаление в себе си от това време, защото, мамка му, беше удоволствие да я усещам. Тъгата. Как се пропива в костите ми, схваща ме на стола пред монитора и ме кара да потъвам в този измислен свят, в който няма значение как се чувствам Аз. Гадна прическа, пълно отричане на високите токове и асоциален кретенизъм тип "не ми се излиза и до магазина". Сега се пробвай да ме задържиш вкъщи. И какво пък толкова? Какво има там навън за мен, че съм се тръшнала като шестгодишна пред Барби? Може би просто цялата тази мъдрост, постоянство, добродетелстване ми дойде до гуша! И ако бях тежка в делата си, колкото и в думите си сега щях да съм навън с приятелки, напук на понеделник вечер и глупавите правила. Четете сега, че утре като се събудя сигурно ще го изтрия.

неделя, 29 ноември 2009 г.

Птици



Добре, де ще си призная. Чета една книга "Пътят на Твореца" на Джулия Камерън. Чета я за трети път и се надявам да стигна до края поне веднъж. Предните два пъти не успях, защото нямах смелостта. Толкова силно ми въздействат есетата на Джулия, която впрочем е творец във всички възможни измерения, като почнем от драматург, през кино-режисьор и журналист. Та толкова силно ми въздейства, че е способна да ме провокира да се запиша на плуване, въпреки че ужасно ме с страх от водата и не мога да плувам и грам. Само като погледна към кориците й и вече имам 100 идеи за песни, стихове, романи, картини, снимки... Проблемът е, че трябва да имам на кого да ги посветя. "На себе си" никога не ми е звучало като основателна причина за творчество. Точно заради това нито едно от нещата, които създавам не се задържат при мен. В момента, в който оплета нещо веднага съм го подарила. И на тези птици съм намерила собственик вече. Да, да се върна на тях.
Птиците са кошмара на моята приятелка Лили, която като дете е била нападната от десетки гълъби, които се е опитвала да храни на някой си италиански площад. Гадовете я накацали и изкълвали всичко, което възнамерявала да им хвърли, направо от ръцете й. И така всеки звук от криле, всяка песен излизаща от гнусните им човки е обречена на вечна ненавист от страна на Лили. Аз от друга страна харесвам птиците, както и всички останали животни в джунглата. И понеже Джулия Камерън пише в книката си за силата на апликациите, реших да се пробвам. Това е резултата, надявам се да ви хареса :)
А картината няма да подаря на Лили, защото много я обичам! Ще й направя нещо с котки. Тази е за поета Стоян Динков, с който си доказваме един на друг, че и двамата го можем визуалното изкуство. Очаквам неговата картина ;)

събота, 14 ноември 2009 г.

Нищо лично




Нямах интернет. Цели два дни. Чувствах се като отскубната от всичко, което ме кара да се чувствам добре. Facebook, блогът ми, Skype… Всичките ми приятели се оказаха погълнати от вакуума на виртуалното пространство. Дори на втората вечер пуснах телевизора. Даваха „Анаконда”... Господи! За пореден път отбелязах факта, че живея два живота. Физическото ми тяло ходи на работа, говори си с колегите, ходи на йога, пее „Ом”. Другото ми тяло, което е с 15,4 инчова физиономия и Altec Lansing глас е пуснало мрежата си до най-отдалечените хора в моя живот. То достига дo най-добрата ми приятелка от училище Калина, с която се „виждаме” вече само онлайн. Понякога си припомняме с носталгия времето, което прекарвахме в градинките на Младост 3 и се криехме от нашите, че пушим. Разказваме си кой докъде го е докарал с гаджетата и всеки път се уговаряме да се видим следващата седмица. Не го правим. Физическите ни тела нямат време. Те имат коли, мобилни телефони, срещи с клиенти в центъра, но нямат един неделен следобед, за да се срещнат наживо и да се посмеят отново на онзи път, в който така се напихме в 6-ти клас, че тя случайно ми фрасна главата в рамката на едно легло и се прибрах със сътресение. Бяхме ужасни тинейджърки. Похотливи и самоуверени. Ако сега можех да се върна назад в това време щях да си бия два шамара и да се накарам да си облека нещо прилично. Но натам ме връщат само дискусиите в Skype и Кика, чието лице онлайн прилича на синя луна със зимна шапка.
Нищо лично. Просто единици и нули, които имат памет. Могат да ми разкажат какво съм си мислила и какво съм чувствала до 30 дни назад. Само с натискането на един единствен бутон мога да се върна например в 23 октомври, когато бях отегчена в петък вечер и Skype беше света, в който се почувствах у дома си. Мога да прочета всичко, което се случи тогава, докато физическото ми тяло пиеше червено вино и разсъждаваше по теми, които може би не е осъзнавало в настоящия момент. Понякога се страхувам, че всъщност истинското ми Аз е моя лаптоп. Исках да го продам преди месец, за да си купя един три пъти по-мощен, умен и красив. Отказах се, защото не мога да се разделя с този. Цяла една година писане, двайсетина текста, една стихосбирка, толкова много събития... Това е машината, която съм натоварила с цялата си творческа отговорност, красиви спомени и една самоличност, към която съм пристрастена. Физическото ми тяло е само предверието към това, което знае за мен моят HP Pavilion dv6000. Вече не се продава и се надявам да не ме изостави скоро, обиден от желанието ми да го сменя за по-млад. Нашата връзка е толкова лична, че ако беше живо същество, сигурно щях да правя любов с него.

събота, 7 ноември 2009 г.

The greatest thing of all



Има нещо във въздуха. Навън е пролет, а трябваше вече да е натрупал сняг. Имаше един снежен ден, който ми направи още по-лоша услуга. Преживях зимата за 24 часа и сега имам чувството, че гадното вече е свършило и идва моя сезон. Сетивата ми са тотално объркани! Точно преди да се отдам на многото телевизия и сивите пуловери, започнах да чувам птиците и извадих отново слънчевите очила. Знам, че всичко е само моментна заблуда, но така силно съм я стиснала, че направо ще я смачкам. Отричам зимата толкова упорито, че си вредя сама на себе си. Днес излязох по къс ръкав и на обяд ми беше добре, обаче вечерта бях настръхнала на места, на които не знаех, че има косъмчета по тялото ми. Опитвам се да изживея нещо, чието време не е дошло, чието място не е тук. Може би точно тази предначертаност, неизбежността на естествения ход на това, което ще случи прави този момент толкова специален. То е като да се хвърлиш в обятията на някого, когото знаеш, че не може да имаш. Защото не му е тук мястото и не му е сега времето. Но въпреки това... усещането, че те е споходила пролетта през ноември ти позволява да се самонавиеш, че илюзията ще продължи още малко. Още ден. Още седмица. И напук на всичко, навън отново е 20 градуса.