петък, 30 октомври 2009 г.

Ноември



Октомври ни завеща едва няколко паметни мига и доста такива, които ни се ще да не се бяха случвали. Успяхме да пропуснем нормалното количество срещи, позволихме си една, която не биваше и накратко живота ни е по-вероятно да се е объркал повече отколкото да се е оправил. Защото такъв е октомври – последният ни шанс да направим и кажем всичко това, което не сме през последните 3 месеца. Паниката, която ни обвзема в края на октомври е съвсем заслужена, защото подяволите, всичко свършва за пореден път! Листата започват да падат и въпреки, че е красиво да си го кажем честно –адски подтискащо е... Вадим якетата с отегчен поздрав „О, пак ли ти” и прибираме сандалите за по-добри дни. Отмятаме календара на картинката с вече падналите кафеникави листа върху рекичката и го виждаме. НОЕМВРИ! Когато човек осъзнае, че е дошъл ноември е съвсем нормално да се вцепени за минута-две, докато още държи откъснатата страничка на календарния октомври. Защото ноември винаги е изненада. Колегите ти повтарят „Егати, дойде ноември! Кога стана ноември, бе!”. Дори новинарката по радиото натъртва повече от обичайното на датата в началото на новините. „Здравейте, аз съм Надежда Димитрова, а това са новините на 1-ви НОЕМВРИ”. Изглежда всяка година този месец успява да изненада човечеството по един и същи начин. Което следва да покаже единствено колко къса памет имаме всъщност. Всяка зима ни изненадва снега, сметките за парното, скуката, когато се окаже, че се налага да прекарваме повече време вкъщи с партньора си, вместо навън кой знае къде... Не се учим от грешките си, а систематично ги повтаряме с надеждата, че всичко е преходно. А се оказва, че единственото преходно сме ние. Не ме разбирайте погрешно, това не е история за нещата, които просто ни убиват без да ни направят по-силни. Става дума за нещо още по-страшно - месец ноември. Най-мрачния, скучен, отвратително омразен месец от годината. Поради много причини – Коледа е твърде далеч, за да ни стопли с аромата на канелените сладки, но не достатъчно далеч, за да не мислим за всички онези неща, които я правят неприятна. Например пазаруването на подаръци! Или лошите спомени от предишни Коледи. Още първите няколко съзнателни Коледи получаваш от Дядо Мраз плетени пуловери и енциклопедии, вместо мечтаното Лего или Барби, или там с каквото му е бил промит мозъка на твоето поколение. Обвиняваш пощите, че не са доставили писмото ти на добрия беловлас старец, но един ден дори и тази утеха ти е отнета, защото се оказва, че той мамка му, не съществува. Става ти ясно, че родителите ти просто не уважават желанията ти. И така научаваш един от първите важни уроци в живота си. Това, което искаш, трябва да си го набавиш сам, а не да разчиташ на другите, дори когато става въпрос за собственото ти семейство. Защото всички те само си мислят, че знаят какво е най-добре за теб. Всъщност само ти знаеш. Но това е ужасна мисъл за преглъщане. Особено през ноември, когато на свой ред трябва да се превърнеш в злодея и да измислиш за какви не-радостни и практични подаръци да си изхарчиш заплатата. А само ако знаеш приятелката, за която купуваш тази нова книга за 100-те най-велики филма на Холивуд, за какво би похарчила тези 90 лв, ако избираше сама подаръка си, щеше да се изчервиш. Но е неуместно да питаш, както е неуместно и да си кажеш. Неуместно е да получиш това, което всъщност искаш. Цялата тази работа с подаръците е изградена на този принцип. Харчиш парите си за неща, които ти може би харесваш, но няма да бъдат твои, подаряваш ги на хора, които всъщност не ги искат, но се правите, че всичко е страхотно и Коледата продължава. Да не говорим, че вече е ужасно сложно да изкараш добре Нова година на спонтанно завихрило се парти. Сега трябва да резервираш места още през ноември, да планираш почивката, ако ще се ходи някъде, да си подадеш молбата за отпуск месец по-рано... Ноември е кошмарът, който трябва да преживееш, за да можеш през декември да правиш неща, които не искаш да правиш изобщо. Освен това денят ти става все по-къс, започва да се стъмва още в 5 следобед, студено ти е, всички са лепнали някакъв вирус, ставаш раздразнителен...

Единственото ти спасение е да се влюбиш. В най-отвратителния месец от годината само това ще те спаси от тотално изтрещяване. Някой нов човек в твоя живот или стар, но добре забравен по примера на модното клише. Да си влюбен през ноември е като бунт. Като революция, преврат на живота такъв, какъвто си го познавал до момента. Когато от теб се очаква да бъдеш силно депресиран и съпричастен с депресията на всички останали, ти решаваш да се влюбиш! Защото през ноември винаги има един топъл уикенд, който е като последен полъх от лятото. Уикендът, който ще те отведе в света на забравата, където нито студа, нито пред-коледната депресия могат да те застигнат. И започваш да търсиш този следващ велик момент в своя живот. Започваш да го виждаш в колегите си, в приятелите си от детството, в непознатите хора на улицата. Трябва да го срещнеш, трябва да накараш това същество да се влюби в теб и да си позволиш да се влюбиш на свой ред. Висиш във фейсбук, преглеждаш профил след профил, изглеждаш отчаяно, но никой не обръща внимание, защото така се очаква да изглеждаш през ноември. Те не знаят защо и не трябва да знаят, защото това е един подмолен план, едно предателство към сивото, към клишето, към времето, което не искаш да дадеш на този живот. За твоето време! За твоето следващо голямо ДА. За синхрона. Сещаш се за тази интересна теория. Две тела с различни размери и маса, които се движат с различна скорост и дори в противоположна посока рано или късно се засичат. Какво, ако не синхроничност е любовта? Не искам да разбивам още една от големите илюзии на живота, след като вече споменах, че Дядо Коледа не съществува, но истината е, че любовта е математика, химия, физика и едно вълшебно късче наречено от нас хората „късмет”. Късметът обаче си е едно суеверие, което ни кара да придаваме някакво мистично значение на намерената на улицата монета или да си пожелаваме нещо, когато часовникът покаже 22 часа, 22 минути и 22 секунди. Късметът си е закона на привличането. Каквото мислиш, става твои думи, думите ти стават действия, а действията навиците, които контролират живота ти. Точно това е последната съставка на формулата на любовта. Първо трябва да помислиш за нея, да я пожелаеш, после да повярваш, че може да ти се случи и накрая да я приемеш. Дори да е ноември. Защото месецът е всъщност само едно обстоятелство.

събота, 24 октомври 2009 г.

Let it be


Щастието е временно проявление на постоянното ни желание да бъдем свободни.

Възпитани сме да съдим нещата, които не са в параметрите на нормата. Освен, че ще бъдем съдени вярваме, че е наше задължение да съдим. Просто е редно да размахаме пръст на свой ред, за да докажем че принадлежим тук. Истинското щастие според мен е в това да не съдим изобщо. Да, ще продължават да ни порицават, това е неизбежно. Но що се отнася до нас самите, можем да прекъснем нишката, да се опитаме да се изчистим от това мислене, да разхлабим примката, която ни души всеки път щом решим да кривнем от релсите. Не става дума за изневярата, далеч съм от тази мисъл. Самата концепция за нея е плод на същата правосъдна система. Става дума за концентрираното щастие. Онова, което го доставя при нас не е от значение.
Този излиза с две жени – осъден, тази води таен живот от семейството си –осъдена... Наистина ли трябва да живеем живота си, тази уникална възможност, в която втори дубъл няма, ограничени от предубежденията си? Та ние дори не вярваме в тях! Заради тях сме щастливи до допустимата граница, обичаме колкото ни е позволено, радваме се на нещата, които ни карат да се чувстваме добре колкото е възможно и в крайна сметка рано или късно достигаме до прозрението, че всичко това са глупости. Но не можем да го кажем просто така, защото тези „глупости” може да се окажат семействата ни, децата ни... Все едно след един етап, вече не можем да си позволим да преследваме личното щастие. ТРЯБВА да бъдем такива, каквито се очаква от нас. Трябва да бъдем не на себе си. Започваме да изместваме центъра си, за да се спасим. Концентрираме се върху други неща, които ни дават комфорт – автомобила, пътуванията, хобито... Привикваме към тях, натоварваме ги с илюзорната представа, че те имат нужните качества, за да ни направят щастливи. Но това щастие трае 15 минути, час, седмица... След тях оставаме отново насаме с празнотата. И ако изведнъж ни се случи нещо... красиво, което ни кара да стъпваме на сантиметри от земята, да се усмихваме безпричинно и да се чувстваме пълни с топъл въздух, ние пукаме балона, обричаме се отново на старата рутина, защото просто никой не би приел нашето щастие. Вярваме, че то трябва да бъде одобрено от останалите, за да можем да си го позволим. Каквато и да е ситуацията, това просто не звучи правилно. Ограничени от тези убеждения с нескопосани доказателства, чувство за притежание и принадлежност. Пълни със скруполи. От хората, които обичаме, очакваме неща които самите ние не сме сигурни, че можем да дадем.
Да се съмняваш не значи, че не обичаш. Съмнението е неудобно, но да си убеден в нещо е просто нелепо! И идва въпросът „Защо си казваме вечното „ДА”? Защо мечтаем за него, страдаме, ако не сме го изрекли, въпреки че много добре знаем, че се самозаблуждаваме. Вярваме в тази приказка, донякъде за да успокоим всички съмнения и да затвърдим усещането, че това е свободата за нас.
Вътре, всеки знае, чувства размера на душата си, затисната зад решетките на общоприетото. Красива трагедия, която ни кара да пишем, рисуваме, пеем и танцуваме. За да дедем поне малко от всичко това на света. За да се почувстваме част от него. Над обществото, отвъд бариерите и отвъд телата ни.