Сънят ме напусна преди месеци. Сега 12 чАса са само миг, а батериите ми са с обърнат минус и плюс - не се зареждат правилно. Уморена съм от пролетта, пролетта е уморена от мен, ти вероятно и от двете ни. Пируетите, с които се обръщам назад, за да търся причините, които ме бутнаха от оста ми, са по-нелепи дори от очакването ми, като ги намеря нещо да се промени. От всичко, което чета излиза, че значение имат само другите ни тела, които крачат редом с нас, застанали на челни стойки върху самите ни глави. И докато на нас, материалните, ни трябва дух, за да се осмислим Тук, не виждам защо им е на тях да им трябва материя. В краят на дните ми се спи, но не си лягам. Когато дойде последният слънчев ден, забрави за умората и слушай колко красива може да бъде финалната песен на птиците. "И светъл облак там лети, лети, лети, лети, и ний мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, мълчим, загледани в пейзаж..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар