Под дървото седеше изпъната в черното си лице, намазано с ритуални катрани и засъхнало преди векове. Пиеше души, директно от корените му, като ги всмукваше една по една с ярко червените си устни. Стотиците прехапвания от техните целувки ги бяха напоили с кръв, която сякаш щеше всеки момент да пробие плътността им и да започне да се стича по снежно бялата ѝ шия. Малките камъчета, върху които беше коленичила, за да достига корените му, почти се бяха впили в плътта ѝ. Болеше, но не повече от незаситения глад.
Не усещаше нищо, докато го прави. Затова прокара ръка под черните си поли и я плъзна по лесния път на удоволствието. Само така, с тази допълнителна стимулация, можеше да усети Бог да влиза през устата ѝ, в опит да запълни вселенската кухина в стомаха ѝ. Как топло ѝ ставаше всеки път, когато се заселваха в утробата ѝ, без да знаят, че никога няма да се родят повторно. Не можеше да се дели, защото така я беше направила Природата.
Сега просто щеше да помни какво е да си празен съд, докато един ден морето не смени небето. Да, ще валят жаби, а мишките ще бягат за спасение в скута на принадлежния си лайфстайл, докато солената вода не стане отново сладка в страната на залязлото слънце. До тази външна намеса трябваше да се научи да не изпитва глад, защото ситостта не е Негово отражение. И тогава, чак тогава, водата щеше да измие катраните от лицето ѝ, за да посрещне Началото на дните поправена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар