Основна тема: Раздялата

Вчера Киро.бг ми каза, че основната тема в блога ми е раздялата. Според тексовете ми излизало, че искам да страдам. И като взех, че се замислих за това, не мога да спра. Така прав ми се стори и това ме ядосва зверски. Клишираният стремеж към страданието на средностатистическата жена, която чрез самоизмъчване постига оправдание за действията си. Излиза, че имам всичко, мога да имам и останалото, което си поискам, но пиша за тъжните самотни часове, премълчаните признания и гузната си съвест. А същевремнно съм и се чувствам като, ако мога да цитирам един приятел, "дълбоко позитивно копеле".
След цялото това мислене, което Киро.бг ми причини вчера в слънчевата Борисова градина (където сгазих дете с колело, но това е друга история), стигнах до извода, че не е раздялата. Като човек, който от 15 годишен все е във връзка, никога не съм имала и една седмица single в живота си. Това ме е възпитало да възприемам любовта като пълно отдаване, последвано от затихваща страст. За затихващата страст пиша тук. За нейното затлачване, отпушване, възход и падение. За най-тъмният час преди изгрева. За вдъхновенията, които аха-аха да ме изпратят в друга посока, но после се сещам, че аз мамка му, съм се отдала. Липсата на инстинкт за самосъхранение във връзките, телепатията, която понякога се среща извън тях, усещането за принадлежност към нематериалната любов (колкото и лигаво да звучи)... Раздялата е ветропоказател. Жълт светофар. Отдръпване на водата от брега, преди голямата вълна да погълне целия свят. Като празното усещане, преди да се влюбиш. Раздялата е вдъхновение, но нищо не значи, защото сме толкова fuckin' преходни, че за раздяла дори е смешно да се говори.