Приказки, в които те няма

* * *
Когато пресичала улицата, никога не се оглеждала, защото вярвала, че всичко е предопределено. Ако ѝ е писано да я блъсне трамвай, то нямало да я блъсне автобус. За да докаже, че е разшифровала кода на живота, седнала на релсите и зачакала. Чакала цял живот, а когато времето ѝ свършило, на нейно място поставили паметник. Кръстили го "Жената, която чака смъртта".

* * *
Тя не носела бижута, защото майка ѝ вярвала, че когато носела в своя живот, се случвали беди. Един ден обаче, Той ѝ подарил пръстен. Тя казала НЕ, защото не искала да предизвиква съдбата и пръстенът, за който мечтае да стане причина за тяхната раздяла. На сутринта видяла на пръста на майка си ново бижу.


* * *
Откакто се помнела, не обичала водата. Това синьо страшилище, хищник отвъден, плашел ангелите ѝ насън. На хоризонта доплавал кораб, а на него в миражите зад страховете ѝ, помахала най-прекрасната любов. Освободена от всякакъв страх, тя заплувала като русалка и открила светове, които досега отказвала да приеме. Сушата престанала да бъде неин дом. На корабът обаче я чакала само надеждата. Когато морето изтекло в своя канал и пресъхнало, тя нямала вече къде да живее. Така на корабът, който вече нямало къде да плава, тя станала капитан.

* * *
От всички тъжни, Андерсенови истории, които мога да ти съчиня, разбрах, че те няма в нито една. Само тъгата ме учи, а ти си островът, на който ме брули вятър и който държи корените ми здраво за себе си.