На гърба на разказите ти

Върнах се към писането на ръка в такситата, под звуците на адски хитове и рекламни блокове. Сигурна съм, че отвъд материалния свят сега стоя, гледам се Тук и се самосъжалявам, задето живея в отрицание на своята материална преходност и се оставям да си причинявам такъв тип спомени.
Умът ми е Троя. Превзет е от дървени коне, които не чуват музиката с мен, но аз се напъвам да си представя, че го правят. Червеите им - гигантски като Александър Невски, не се ровят в земята, а летят над главите ни. Еднооки, търсят хартиената ми душа - да я всмучат... или по-лошо.
Как ми липсва шумоленето на горските листа, докато се гоним, а ти падаш в шумата и ми копаеш заешка дупка, за да се подхлъзна в нея и да се събудя. През зимата в гората не шумоли нищо. Знам, че е ирационално, но опитвам да се скрия зад проскубаните й клони и да си намеря прилагателните, които ми паднаха от джоба някъде там. Тайничко искам червеят да ме намери. Често си мисля, че откривам еротизъм в автоагресията си.
Пиша.
На гърба на разказите ти.
По сухотата в устата си разбирам, че съм изяла прекалено много от буквите ти преди да заспя.