Намираше се на някакъв паркинг. Наоколо имаше хиляди места, на които можеше да се е скрило. Автомобили, храсти, дупки и поне двадесет търкалящи се по земята чайника, които спокойно биха могли да поберат малко кученце. Срита няколко от тях, но нищо не излезе. Искаше да му откъсне малката, сладка главичка, да я натика в задника му и да го подпали. Чувствата й към шибаното малко, сладко кученце не можеха да се опишат като омраза, а като ОМРАЗА. Никога не беше мразила нещо повече от това миловидно същество, което препикаваше крачола й всеки път, когато смяташе да си причини болка. То просто се появяваше, изпикаваше се и се скриваше. Саботьор на смелостта й да скочи от покрива на някоя сграда или да легне на релсите на влака.
Седна на асфалта и извади от джоба си пакетче саморазрушение с аромат на боровинки и го глътна цялото. Прашецът пропука под езика й. След миг щеше да подейства и малкия гад щеше да се появи. Фалшивата й самоличност искаше просто да си тръгне, но винаги имаше едно малко кученце, което да се изпикае на крачола на дънките й.
Чайниците започнаха да се тресат и да пищят. Водата беше завряла. Под автомобилите засвети червена светлина, а храстите избухнаха в сини пламъци.
–Излез, излез, където и да си...
Малкото кученце беше захапало каишката си и вървеше бавно към нея. То искаше тя да му бъде водач. Да го разхожда, да го храни, да го гали и да му хвърля пръчка. Още метър и половина и щеше да е стигнало достатъчно близо, за да го смачка с голи ръце.
То тръгна директно към все още мокрия й крачол и вдигна крак, за да го напои отново с пикнята си. И тогава, в един миг на изключителна яснота, тя го сграбчи, преди да е успяло да я напикае. Стисна го с всичка сила. Стискаше, а то пищеше. Пищя, докато не се превърна в обикновен чехъл. После го хвърли в горящите храсти. Чехълът горя, докато от храста не излетяха всички напикани пеперуди.
Няма коментари:
Публикуване на коментар