вторник, 18 август 2009 г.

Созопол


Созопол ухае на парфюм. Омайва със старите си улички и разказва за едно време, което е толкова отдавна, колкото и самото море. Докато се разхождаш можеш да чуеш копитата на черните коне, които носят на силните си гърбове своите стопани. В далечината се чува призрачния великански сигнал на заминаващите кораби, отплавали от тук някога много, много отдавна. Загледани от своите дървени тераси, там в къщите построени направо върху скалите, младите жени изпращат с поглед железните телеса, погълнали техните любими. Стоели там, дълго загледани в корабите, чак докато голямото Черно море не ги превърне в малки точици. Старият град на Созопол разказва без да говори, застинал във времето размечтава и притихва с вятъра. Алуминиевите дограми на прозорците и климатиците пречат да повярваш напълно, че си се пренесъл с някаква машина на времето. Пътят към Новия град в Созопол води надолу. Младото му лице е пълно с музика, която обаче не можеш да чуеш. В опит да се заглушат едни други, заведенията край брега създават съвършената какафония, а туристите с настръхнали гърбове спират да чуват дори собствените си мисли. Навалица. Сръбска скара, вестници и банани. Нощем Новият град кънти, опитвайки се да бъде нещо различно, някой друг град, за други хора, които не могат да обичат. За онези, които идват в устата му за ден-два и си тръгват с алкохолните изпарения. Без да имат какво да запомнят или да разкажат. Защото това не е тяхното място, въпреки, че самото място се опитва да ги заблуди в обратното. Новият град иска да бъде Приморско, Слънчев бряг и Бургас едновременно, но не постига целта си. Той заприличва на нищо, докато се опитва да бъде нещо, което не е. От другата му страна тихо го наблюдава созополската стена, която нощем възпира потока на новото, ограничава го от пределите на Стария град, за добро. Докато лунапаркът, дискотеките и ресторантите празнуват нощта, Старият спи, уютно унесен от звука на разбиващите се в скалите вълни. Дори уличните лампи са привели глави, уморени да гледат към безкрайния син хоризонт. А жените на терасите все още излизат, за да търсят с поглед онези кораби, които повече никога няма да се завърнат по бреговете му.