За някаква гара и едни вестници

С метрото до центъра било 5 минути. Не съм се качвала - бързият влак не е моя. Не търся нито непозната спирка, нито отминала гара, нито съм тук заради самото возене. Просто обичам да си купувам билети. Да знам, че ако реша да тръгна, имам в джоба си билет. Гарата е тази, която ме държи на едно място. Сядам и ги гледам как бързат за своя влак. Един мирише на прясна боя. Облякъл е нов костюм, сложил ново лице. Чудя се дали и маршрута му е нов или ще го отведе до същото старо място. Друг крие в джобовете си маркери. Скуката го е извадила от леглото и иска да се разпише на нечия стена. Трети се прави, че чете вестници. Всъщност преглежда само заглавията, защото е отегчен от новините под тях. Пръстите му са целите черни от мастилото на страниците. Докосвал е носа си и е оставил тъмни отпечатъци по него. Не тръгва. Не мърда. Не говори. Какво толкова чака? И защо хората си купуват изобщо вестници? Всеки се вози сам, но тук на гарата сме заедно. Губим си времето с вестници, които не целуват, не обичат, не правят синки, а само тъмни кръгове под очите.
Някои се връщат след време, преоблечени в спомени. Минават, за да надраскат прясно боядисаната стена и да изчезнат вандалски присъщо. После следата се трие дълго, дори надписа да е само трибуквен. А те са предимно трибуквени.
Колко перона има на гарата?

Съкровище от гардероба

Да си подредиш дрехите в гардероба е по-трудно от това да качиш три чугунени радиатора до шестия етаж. Не че говоря от опит, но метафората е ясна. И всеки път изникват някакви забравени неща. Днес докато се бях отдала на този безсмислен и неблагодарен труд, открих стари апликации. И слабите си дънки, в които влязох, но това е друга тема (просто трябваше да се изфукам). Та, апликациите! Когато събрах поезията си за стихосбирката, първоначалната ми идея беше да има и апликации към стихотворенията. Така обаче нямах търпение да направя достатъчно и се отказах. Ето ги сега четири от по-добрите.



***



***



***

Доминанта

И е навсякъде, една такава лепкава, примитивно първична, изтощена от бездействие, възпламенена от един атом, който се отделя през очите и спира директно в Нея. И се чуди какво я прихваща, какво я усеща, къде я водят атомите. Някъде в утрето, във винагито, безвременното. Спира да се огледа във витрините, да провери дали все още не се е изгубила, дали не са се променили чертите й от всичките тези атоми, които се удрят в нея и искат да си откъснат от нирваната й. А тя не знае защо е такава, защо всички нея искат да счупят. Тази отчаяна агресия за впиване, притискане, усещане, осукване и паунските пера, които ги предхождат. Неловкото мълчание, което я следхожда и бавното отлепяне от пода, след падането. Витрините не й продават нищо, а само взимат отражението й, за да се изфукат на атомите, които веднага политат към тях като врани към бляскаво стъкълце. И се забиват тъпите птици и падат на земята на свой ред, зашеметени от лиспата си на усет към реалното. В малкото пръстче на лявата й ръка още стои забито едно стъкълце. Стои си там и напомня за последния път, когато се хвана в примката на враните и стоя да ги гледа как се размазват една след друга до смърт. Светлината в нея изпитва вина, но тъмнината й тържествува победата, покорения връх, спечелената битка... Доминанта, чуплива като витрина, зад която нищо не си заслужава да бъде купено. Черната дупка за хиляди атоми, които разперват паунски пера, за да се самоубият в очите й.

Кирил vs Методий

Драматичен развой на моите музикални приключения доведе до злоупотреба с българската писменост. Пиша текстове от 2001 година, а поезия откакто научих буквите. Не можех сумати време да си напиша един текст за себе си и когато най-после го направих и съдържанието ми хареса, ми се върна за всички "ж", "ч" , "ш", "щ" и най-вече "с"-та, които съм причинила на българската музика досега :))) Това ще е голяма борба! Но пък от друга страна преди малко разбрах, че има рок-група на име "Intracerebrally Consuming Cephalalgia Through The Cranium Macerating Debrisfucked Manure Ingested Remains Of The Mindfucked Cataplexic Wicked Mankind Whom Fistfucked The Progenies From The Deepest Depths Of The Analmaggot Raped Human Pieces Of Erotic Shitmasses Which Gave Birth To Worthless Eunuchs As Traverty For Cumstained Whorefaced Sluts Enslaved By This Stupid Society Full Of Fetal Garbages", така че какво пък толкова!

Синьо

Не знам от къде да започа... Всичко всъщност е отдавна прочетено и написано, понякога какъв е смисъла се питам, но това е друга тема. Първо - тази вечер и аз най-после гледах "Аватар" и съм силно впечатлена. Уникално е как на двайстата минута от филма започна да ми липсва нещо, което никога не съм имала. Говоря за плитката със сензора, с която се свързваш към всичко наоколо и разговаряш директно с неговата природа. Вече не го умеем. Можем да си го фантазираме само, чрез отделен, метафорен сензор, извън нашите възможности и тяло. Връзката с корените, с дърветата, с живите същества наоколо... Не си спомням да съм го имала за даденост. Джунглата и дивото винаги са били абстракции за мен. Нямам представа какви са. Ние вече сме машини реално погледнато. Първичната ни природа се изразява предимно в сексуалната ни агресивност и хищническото ни поведение да имаме повече от материалното. Сред всички цинизми и клишета, такива филми се появяват и ти казват "На теб ти липсва гората", а ти им отвръщаш " Мултимилионна продукцио, благодаря ти, че ми напомни, че ми липсва природата, нищо че за да бъде направен този филм са умрели стотици дървета и така нататък"... Не, наистина- страхотен филм, накара ме още повече да се намразя като човешки екземпляр. Проклинам Холивуд за всичките си житейски несгоди и романтизмът, който ми раказва играта от 15 годишна. И Facebook, задето ме държи свързана с всички. И суетата, заради която давам една десета от заплатата си само, за да поддържам русото на главата си всеки месец. Изключителна глупост! Обаче как ми отива... И как ме разказва на другите погрешно и търсено в заблудата едновременно. Мият улицата в 3:30 през нощта, докато вали сняг?! Това е дори по-сбъркано от моята представа за мен! Всеки ден си има заглавие. Днешното е синьо.

Touching ground

Помня нощта, в която колата на родителите ми едва не полетя в една пропаст в Алпите. Сбъркахме маршрута. Оказахме се на място, в което колата започваше да поднася заради леда под гумите, нямаше как да обърнем, защото пътят беше точно толкова широк, колкото автомобила. Изправени пред възможността да полетим надолу към бездънната пропаст и зъберите на студената планина... Спомням си само плюшената си играчка и спокойствието, че тя е на сигурно място. Субективността в такива ситуации е нещото, което ни спасява в трудни моменти. Другият вариант е да мислиш как ти и родителите ти ей сега ще литнете надолу, ще последва сблъсък, преобръщане на автомобила, ужасни звуци и може би дори експлозия като по филмите, когато падат коли в пропасти. Когато не можем да направим нищо, просто слушаме дишането си, звуците около себе си и се отделяме над пропастта. Дори тялото да пада надолу, път нагоре винаги има. Тогава пада ограничението от физическото. Децата го знаят. Децата го могат.
До ден днешен, когато по красивите планински маршрути на България минаваме близо до пропаст от онези, сещате се, с многото дървета и внушителна височина, се хващам здраво за седалката и всяко мускулче на тялото ми се стяга. Имам чувството ,че нещо ще се обърка, ще спукаме гума, ще изскочи диво животно, друг автомобил и някак си ще се озовем във въздуха над някоя пропаст към финала...
Но не е ли това същото усещане всеки път, когато решим да започнем отначало? Ново място, нови хора, нова работа, нова среда... Ужасният стрес от непознатото, от възможността да се разбием на пух и прах в ситуация, която е извън контрола ни, извън логиката и инстинкта ни за самосъхранение... Като чувствата, които заслепяват разума, опита и мъдростта на времето, което се е натрупало в нас. И ставаме едни такива крехки, стиснали здраво плюшената си играчка или седалката на колата, все едно тя, тази субективна основа, за която уж се държим здраво, ще ни спаси от неизбежното. Ако е писано, ще се разбием, ако ли не полета ще е страхотен!

* * *

Не бива.
Хванати в кадър от снимка.
Ще свърши нощта без да помръднем.
Ти кой си от всички?
Закъснели синоними в свещта на масата.
Ще те погледна само веднъж и ще почне.
А после?

:)

Не е виното, не е нощта, не са думите, не са делата.
Друго е и ме събори по гръб. Душата ти...

Сутрешни мисли

Секс-рубрики. Понякога ми става смешно как пиша такива неща, а мечтая да завърша детската си книга. Едно забавно противоречие. Написала съм почти 1/3 от историята и ще е тъпо да не я завърша. Искам да мога да довеждам нещата докрай. Преди си имах 2 оправдания – Недялко Йорданов веднъж ми каза „Истинските поети не могат да пишат книги, защото са прекалено нетърпеливи. Затова пишат поезия, защото е кратка.” И второто, че още не съм натрупала достатъчно опит, за да мога да създам стойностно произведение като роман, пиеса или нещо толкова сложно. Сега обаче си мисля, че на моята възраст много творци са били най-активни и са създавали своите големи творби, които времето ще помни завинаги. Освен това самият Недялко издаде купища книги а не смятам, че това го дискредитира като поет. Очевидно е достатъчно търпелив, за да може самият той да пише дълги произведения. Така, че вече нямам оправдание. Време е да се захващам. То е като спирането на цигарите. Когато започнах да ги спирам изобщо не исках да го правя. Но в книгата, която четях, за да спра цигарите, авторът пишеше „Пушете през цялото време, докато четете тази книга”. Стори ми се много странно, но разбирам какво е искал да постигне. Той буквално настани в мен един срам от глупостта, която ме кара да се тровя. Без да пише за болести, без да показва страховити снимки. Накара ме да се срамувам от малоумието си. Описа едно малко чудовище, което расте в мен със всяка следваща цигара, което аз храня от години. Единственият начин да го накарам да изчезне беше да го уморя от глад, като не му давам цигарения дим. Страхотна психологическа метафора, толкова въздействаща, че я помня с години. Сега от време на време от същото малоумие паля по някоя друга цигара, когато съм на парти и има пушач наблизо. После страшно ме е яд, но и не съм зависима от цигарите. Надявам се никога повече да не съм зависима от тях. Човек е способен да пропилява и влошава живота си с огромно удоволствие. Аз също го правя, несъмнено. Смятам, че това е непоправима човешка черта, върху която всеки от нас трябва непрестанно да работи. Тя е майка на себеомраза, войни, алчност, завист и какви ли още не гадости. Удивително е как сме оцелели досега! Което ми напомня за нещо друго. Разрушението. Природата е най-потърпевша от нашата непоправимост. Изгледах 7-8 филма, ако не и повече за глобалното затопляне, за момента, в който петролът ще се изчерпа, за пренасалението, апокалипсиса... И въпреки това разпространяващо се познание, нищо не се променя. Това е като някаква глобална депресия, жадуваща края на безумието. Живеем без да виждаме, без да чуваме, а само консумираме. Все едно наистина няма да има утре. Просто необяснимо. Опасявам се, че на нас наистина не ни пука. Въпросът е, че сме убедени, че краят така или иначе е незибежен – индивидуално за всеки от нас и глобално за всички. Това наше убеждение ни подтиква към апатия. Консумираме колкото се може повече, безскрупулно игнорираме по-бедните и нещастните от нас, защото ние просто нямаме време да поправим света. Имаме време само колкото да го изживеем с максимална наслада. Насладата като продукт на материалното. По-бързи коли, по-големи къщи, повече пари, за повече опиати... Вместо просто да искаме да имаме възможност да обикаляме света, да се насладим на неговата красота, да имаме дом, в който да се прибираме и любов, която да ни прави щастливи, хора, които да бъдат нашият двигател. Защо това да звучи наивно? Защо човек трябва да крие и дори да се срамува от своите убеждения, ако те са такива на пацифист и идеалист? Знам, че не мога да поправя света, защото и аз самата съм жертва на всичките тези негативни аспекти, които ме възмущават. Това, което мога да направя обаче е да се опитам да бъда по-добър и по-щастлив човек. Щастливият човек може да направи хората около себе си също с една идея малко по-щастливи. Мрънкача предизвиква досада, отегчение и в крайна сметка неприазън. Казвам „не” на драмата в моя живот. Искам да живея пълноценно, да бъда здрава, да имам хора, които да обичам и които да ме обичат и да бъда полезна на някого. От къде почнах, къде отидох! :))))

On an Island

"Музиката е ваше интимно преживяване, ваша мисъл, ваша мъдрост. Ако не я живеете, няма да излезе от тръбата ви" Чарли Паркър

С тази мисъл седя и слушам албума "On an Island" на Дейвид Гилмор и чувам птиците, които летят в него, студения бряг на Северно море, усещам топлия дъх на целувката на температура минус 10 под нулата. Толкова топлина на това студено място. Гръмотевиците, които вещаят буря, но аз съм вътре пред камината. През прозореца лунната светлина залюлява празната люлка на двора. Вестникът е от преди месец, а свещите догарят зад чашата с вино. Малко самотно, малко носталгично, зимно. Приказката, която Гилмор разказва е за пламъка, който пазим в себе си, въпреки самотата, безвъзвратно отминалите моменти и ръждата по празните люлки. Китарата му не се чувства бездетна, а само по-мъдра. Дали някой я чува как разказва за всички отминали зими по празните улици към пристанището? Последно може би, тъмно синьо и до болка познато с аромата на сол и фара в далечината. Посреща и изпраща приливите и отливите десетилетия наред. Кара ме да се чувствам толкова възрастна с времето, което ми натрапва и ми натиска в гърдите като тежка обувка. Поемам дълбоко въздух и Гилмор ме отнася в правилната посока, с един шамар ми заявява " Когато си най-долу си такъв какъвто всъщност си". Падението било лековито. Как пише такива песни и защо не ми е баща? Умирам си да му отмъкна гените! Гррр

Vive le connard

Дали няма да е прекалено, ако започна да пиша и по два пъти на ден тук? :))) Не мисля. Майната му. Ще пиша когато и колкото си искам.
Всъщност аз съм тежък простак. Крия се зад тази мила физиономия, но в мен живее сръбски чичак, отгледан от космати македонци в българско село. Най-вероятно нося звучното име Ставри и имам егати потника! Иде ми да изрежа една тлъста псувня в пространството и да се освободя от всичките си житейски тегоби в тези десетина концентрирани секунди. И когато това чувство започне да надделява си пускам класическа музика за ужас на металистите в стаята. :) Контрастът се лекува с контраст. Но всъщност аз не искам да убивам Ставри, защото той ми дава една много интересна палитра. С нея възприемам друга част от информацията, която достига до мен. Мога да се смея на абсолютно брутални, отвратително гнусни лафове и дори да измислям такива. Това ме обогатява като човек, разширява хоризонтите ми и ме връща назад към корените, към първичната красота на потната мишница. Затова призовавам "Спасете простака в себе си, не убивайте селянина с култура!" Той е ценен за много отрасли в човешката цивилизация и ще ви помогне в трудни моменти да вземете правилното решение. Когато например някой много ви дразни кое бихте предпочели - да седнете да си поговорите с този човек и да му обясните, че трябва да преосмисли и преразгледа концепцията на своето поведение, понеже причинява на останалите хора дискомфорт или просто да благословите него и семейството му с фраза съдържаща приблизително между 3 и 7 думи и която няма да ви отнеме повече от онези въпросните 10 секунди. Или можете да поправите телевизора с удар, а не с техник... Сега свършвам да пиша, че ще водя Ставри на кино.

... and then I woke up.

Сутрин в 10 кафето има вкуса на твоите целувки. Направил си го преди да излезеш. Всяка моя сутрин започва така и те обичам заради това. Вниманието.
Пускам компютъра, лягам отново в леглото и вече съм готова да се изливам.
Понякога сме толкова глупави... Затваряме очи и натискаме педала докрай в насрещното платно. Рискуваме нещо, което сме късметлии изобщо да знаем какво е. Но сутрин, когато видя пълната кафеварка на котлона се осъзнавам. Ти ме осъзнаваш. Никой досега в моя живот не ме е карал да се чувствам спокойна по начина, по който го правиш ти и затова те обичам. Нищо, че сега не си тук. Важното е, че си някъде. Дори и да не те видя цял ден, а после като се прибера да съм кисела и да се скараме, утре сутринта пак ще ми направиш кафе. Постоянството. Да имаш константа в живота си и то такава, каквато си търсил е рядък късмет. Не ми позволявай да го забравя. Защото колкото и да пиша за свободата, за липсата на Велики моменти, то е само защото знам, че ти си тук и те познавам. Ако не беше така щях да пиша за самотата, за твоята липса... Такива сме. Трябва да се чувстваме поне малко гладни емоционално, за да можем да пишем. Защото, ако вече всичко сме открили и това е, което сме търсили - какво ни остава?

“When dreaming, I'm guided through another world,
time and time again.
At sunrise I fight to stay asleep,
'cause I don't want to leave the comfort of this place,
'cause there's a hunger, a longing to escape,
from the life I live when I'm awake.”

В градинката под мазето

Усилвам докрай мр3-ката си днес на един трак озаглавен "Here I am". Едно демо за една песен, за един живот, за една Вселена... Толкова е дълбока в мен, че почти съм убедена - в този кладенец има не само вода. Покоя, който изпитвам докато я слушам е даже малко страшен. Изпитвала съм го само, докато съм там долу в Градинката под мазето. Ще обясня. Преди няколко години ме беше хванала една депресийка симпатична, та реших да пробвам някакъв щур метод за отцепване. На принципа на медитацията си представяш, че слизаш в едно мазе. Броиш стъпалата от 10 до 1 и вече си долу. Там има всички вещи и изобщо всякакви неща, които те карат да се чувстваш добре. Правиш там каквото правиш, вече не си спомням какво беше точно обяснението. Аз си го поразвих и си сложих една врата долу. Мазето си беше само предверие. Навън, зад моята врата имаше голяма зелена поляна, огромна- докъдето ти стига погледа. Три пилона, високи до небето, но без знамена. И страхотно синьо небе. На хоризонта няколко балона от онези, с които летиш във въздуха. С кош и топъл въздух. В различни цветове. Говорех си с някого там, просто глас, чиста лудост :) Факт е обаче, че започнах да намирам покой в себе си и всичко това, което ме беше депресирало започна да губи смисъл малко по малко. Само аз. Едно малко момиченце в страната на Чудесата. Перфектното място, зад очите ми, когато ги затворя. Такъв покой изпитвам сега с тази песен. Нямам търпение да ви я дам. И Боби няма. Мисля, че това е щастие.

PRISON BREAK

Имам комплекс с ключовете от малка и затова по три пъти на ден си проверявам дали ми е в джоба. Губя ги, забравям ги вътре и се заклювам отвън и всякакви подобни форми на абсолютна простотия. Две години живях без ключ и някак си ми беше леко на душата. Сега ходя леко приведена надясно... Tоя ключ тежи като пръстена на Фродо пред Мордор. Обаче това не е скеч.
Не можеш да си лек като перце, ако имаш ключ, часовник, кредитна карта, виза за Америка, данъчна декларация, работно време, халка и свободно време, в което искаш просто да се наспиш. Не знам как се живее така.
Будиш се, халката ти стиска, защото когато спиш пръстите ти се подуват. Поглеждаш часовника и отброяваш три минути за закуска, 5 за банята, 2 за обличане, 25 за градския транспорт до работата. После 8 часа зад бюрото, 6 от които ти се ще да си под него, скрит от света. Но трябва да си зад него, на стола си, защото имаш да си връщаш кредите от лятната почивка от преди две години. Да си попълниш данъчната декларация, да се наредиш на опашка, да дадеш на държавата част от парите, които си получил за авторското си право, понеже си измислил произведение на изкуството на нейната територия. А тя не те е вдъхновила. Ти си го измислил въпреки нея. Но не можеш да отидеш на по-вдъхновяващо място да пишеш музика или каквото и да е друго, защото трябва да ти дадат виза, а те няма да ти дадат, защото имаш три кредитни карти със задължения. На излизане заклюваш трите си брави, като внимателно следиш дали ключа е превъртял максимален брой пъти, после дори проверяваш вратата. Нервен си, нещастен, потиснат и не можеш да спиш вечер. Трябва да заспиш, защото утре всичко ще започне отначало. Минават 20 години. Все още работиш там, носиш същата халка, която вече дори не усещаш на пръста си, часовникът си звъни в същия ранен час, със същата гадна мелодия, която вече не чуваш, кредитите ти са дори повече, но така или иначе от години даваш за тях пари, които никога не си виждал. Време няма, но така или иначе никога не го е имало. Вече не пишеш музика, но така или иначе никой никога не я е чувал. И така ставаш Човек.
Аз не искам да съм Човек. Искам да съм маймуна, даже и от грозните може. Да си скачам от клон на клон, да си бъркам в носа и да пощя съседа по цял ден. Дори и това да означава никога да не напиша една дума, поне няма да имам ключ и часовник.
Решила съм да пиша всеки ден тук. Ще ми търпите ли изблиците? Не знам. Не ми казвайте. Това са само драсканици. Знам само, че макар времето нищо да не значи за мен, настъпва един момент, в който трябва да си тръгнеш от Човека в теб, дори да няма къде да отидеш. Просто не е естествено да бъдем същества с ключове...

Два камъка и чаша вода

Всеки ден е нещо малко. Като сиянието на луната рано сутрин. Мъгливото очертание на Давинчи, отзвучава от нейната светлина като ефекта на Доплер и целува листенцата, които са се объркали да поникнат през януари. Не навреме, не на място. Както мога да те поискам, но не искам да те искам, защото искам да искам само себе си сега. И нея. И него. И тях. И сме много на това дърво, а листенцата му са ей сега от вчера. Всеки ден е нещо малко. Всяка дата няколко реда тук с голяма цел, с предварителен замисъл, от който не бива да се влияя. Дали чете някой, дали ще чете после, дали друг ще спре да чете. Плета думи, разплитам ги трудно, понякога никога и се чудя защо съм ги казала или написала... Всеки ден е нещо адски малко... Имам да излея една музика, една интересна музика, която беше хванала прах от килера, в който я държа с години. Беше ми заседнала на гърлото, обаче сега идва, зелено-синя, от гърлото и от сърцето едновременно. Стиска, стиска но ще се откъсне и ще полети между дърветата с рано поникналите листенца, които ще измръзнат, уви. Ще угаснат като всичко друго, което се появява преди времето си. Затова мразя да ми превъртат филма, да ми четат края на книгата, да разглеждат вестника в ретроспекция и да ми разказват песни, да срещам хора, които са за по-късно. От тъпо, по-тъпо. Ако имаше стълби, които водят към мен, нямаше да вземеш асансьора, за да почувствам всяка поука от всяко мое стъпало. Как да се позная, ако не се виждам в очите ти? Как да те познавам, ако те няма в мечтите ми? Ти си тук, а мен ме няма. Борим се със и за себе си, от себе си се борим. Говоря ти, но всъщност от мен говори Доплер, закъсняла информация, която чуваш изкривено и не ти звучи добре. Пиша на теб, но си пиша на себе си. После ще ме питаш защо пуша цигари. Дори и аз не знам. Мразя ги всичките дето съм ги изпушила... Понеделник. Два камъка и чаша вода. Вторник. Всичко, което виждам в теб е ново. Сряда. Прости правила. Четвъртък. Червени лампи. Петък. Как се държи лъжица. Всеки ден е нещо малко. Всеки ден си има заглавие.

Съчиняващата

Стоян Динков, когото предизвиках във визуален дуел, тук в моя блог, отвърна на предизвикателството с това зашеметяващо произведение. Благодаря. Най-вече за начина, по който ме е видял. Мистични неща открих. Например арфата... Той не знае, но аз от години искам да отида в Ирландия и поради някаква причина това място ме привлича почти колкото Париж. Арфата е един от символите на Ирландия. Многото малки цветенца около Съчиняващата удивително приличат на тетрадките ми по математика от училище. Прекарвах часовете в изрисуване на цели страници такива цветя... Харесва ми, че съм боса. Обичам да съм боса! Има някаква вероятност да държа телефон в дясната си ръка, но силно се надявам да не е това : ))))) Това ще бъде първото произведение на изкуството, което някой ден ще закача на стената в моя дом. А дотогава го оставям тук, в най-личното си пространство. Благодаря ти още веднъж, надявам се също усещаш, че сме свързани по някакъв начин. :)

Bum!!!

Изтрещяла съм тотално! Как може при положение, че животът ми е толкова интересен, все нещо друго да търся? Общо взето имам невероятни приключения от 5 годишна насам, за които мога да пиша цели романи. Като започнем от лятото на 89-та, в което ме ухапа куче, изгорих си крака с вряла вода и си разбих носа в рамките на един месец и приключим с тази седмица, в която се наложи да счупя нещо със знак „чупливо” и да се порежа доброволно, написах песен и открих едно съвсем ново сетиво. И все пак си мисля, че има нещо сбъркано в природата. Така да ни ограничава да бъдем физически само на едно място в момента... Егати простотията!
Пускам бомби за забавление, но май вече не ми е забавно. Не искам да нося отговорност, не искам да съм причина някой да се чувства добре или зле, влюбен или разлюбен. Искам да се нахраня физически, а духовно да се изпразня от съдържание в следващото литературно или музикално произведение насреща ми. Ще гръмна! Бягай или ще ти разбия къщичката!

Някои неща остават непреходни
и точно те са намерили в тебе решетки
заключил си всички лебеди
в патешки клетки.

Life should be stereo

Сега ще кажете, че ме е блъснал челно артистизма, но няма такова нещо.Чувствам се сита духовно, без да съм се отдала на плътското. Казват, че първо трябва да нахраниш тялото, за да започнеш да засищаш и духа. Но казват и много големи тъпотии, така че на кой му пука какво казал някой си преди цели векове на други хора, които нищо не са разбрали и без това... Съвсем не ми дреме за цензурата и скачам върху останките на добрия тон като върху трупа на малко кученце. Смея се и се заливам от удоволствие от собствената си жестокост към приличното. Неприлично ужасно ме боли главата в момента от всичко, което си причиних тази вечер. Виното всъщност не беше много, само една цигара, но хиперактивното ми поведение вследствие на космическото вдъхновение, което ме зашеметява непрекъснато тези дни е причина за такъв мощен отбой от центъра ми на гравитация, че имам чувството, че това изречение не може да бъде по-дълго... Сложното изразяване също ми е новост. От къде ли се взе?!
В смисъл... Яко ми е. Ама много. Без допълнителни субстанции пак ми е яко.Някакво пъзелче се нареди и започнах годината с музика. Било е толкова просто. Толкова близо. Толкова правилния момент. Толкова... такова, каквото трябва да бъде. И нищо назад няма значение вече. Може би заради това не пазя никакви снимки. Всичко дотук е само въжена стълба и минерална вода. Искам да пусна плитките и да си накисна главата в леген с лед. После да сънувам мухите, които са ми влезли в главата, ама такива каквито са, а не такива каквито мога да си позволя да мисля, че са. Ей това е най-хубавото на сънищата - можеш да докосваш както си искаш.

La vie en rose

Неделя ме влачи с мързеливите си следобеди и скучни вечери, безпаметни сутрини, които минават в транс пред мониторa. Може би ще отида на кино, може би дори билярд с позабравени приятели, с които май нямаме какво толкова да си кажем вече,затова ще поиграем и ще пием по бира. Чувствам се като медуза.
Снощи, след внимателен прочит на моя блог Някой важен за мен заключи "Не си щастлива". И е вярно, и не е. Какво е щастието се питам за пореден път? Дали наистина е моментно проявление на илюзорната ми представа за свобода или е тази обща превъзбуда от живота, която всъщност никога не съм спирала да усещам...
Не знам, много е сложно. Сложно като началото и като края на всичко.
Началото е най-големия риск, който поемаме през живота си. Да кажеш ДА на новото, на непознатото, на възможността да се отдадеш и да бъдеш хванат в капана на сериен убиец, измъчван и убит. И краят, който може да се окаже най-дългото и мъчително решение, което не можеш да вземеш. Не става дума само за взаимоотношенията между хората. Тази битка я водим и с изкуството. То също може да се превърне в махало от усилия и компромиси, притеснения и пропуснати възможности. Разочарования от думи и неизпълнени обещания, разочарования от нас самите. Гузна съвест, наранено его – всички съставни части към конструирането на финала. Само трябва да ги сглобим и да си кажем „Сбогом”. Но не го правим, защото се обичаме. Е, да – не толкова колкото обичаме идеите си един за друг, представите за това, което сме - необективни и наивни. Обичаме и страховете си, че ще си липсваме, че ще сгрешим, ако се разделим, че има нещо наречено „съдба” и ние може да сме нейното олицетворение един за друг. Това ни държи заедно и ни помага да се самозалъгваме, че всичко ще се оправи, че с цветята тази пролет ще разцъфнат и нежните ни погледи, че целувките ни отново ще бъдат мокри, а погледите ни влюбени. Със Слънцето ще дойде пак онова, което изгубихме в мъглата. Ще се срещнат очите ни като за първи път и ще видим сълзите им като топли признания, а не като сълзи от болка. Да, за изкуството говоря. И колкото и да звучи самотно, мисля че само то е способно да ме накара да се почувствам щастлива в момента. И тази мелодия...