Touching ground

Помня нощта, в която колата на родителите ми едва не полетя в една пропаст в Алпите. Сбъркахме маршрута. Оказахме се на място, в което колата започваше да поднася заради леда под гумите, нямаше как да обърнем, защото пътят беше точно толкова широк, колкото автомобила. Изправени пред възможността да полетим надолу към бездънната пропаст и зъберите на студената планина... Спомням си само плюшената си играчка и спокойствието, че тя е на сигурно място. Субективността в такива ситуации е нещото, което ни спасява в трудни моменти. Другият вариант е да мислиш как ти и родителите ти ей сега ще литнете надолу, ще последва сблъсък, преобръщане на автомобила, ужасни звуци и може би дори експлозия като по филмите, когато падат коли в пропасти. Когато не можем да направим нищо, просто слушаме дишането си, звуците около себе си и се отделяме над пропастта. Дори тялото да пада надолу, път нагоре винаги има. Тогава пада ограничението от физическото. Децата го знаят. Децата го могат.
До ден днешен, когато по красивите планински маршрути на България минаваме близо до пропаст от онези, сещате се, с многото дървета и внушителна височина, се хващам здраво за седалката и всяко мускулче на тялото ми се стяга. Имам чувството ,че нещо ще се обърка, ще спукаме гума, ще изскочи диво животно, друг автомобил и някак си ще се озовем във въздуха над някоя пропаст към финала...
Но не е ли това същото усещане всеки път, когато решим да започнем отначало? Ново място, нови хора, нова работа, нова среда... Ужасният стрес от непознатото, от възможността да се разбием на пух и прах в ситуация, която е извън контрола ни, извън логиката и инстинкта ни за самосъхранение... Като чувствата, които заслепяват разума, опита и мъдростта на времето, което се е натрупало в нас. И ставаме едни такива крехки, стиснали здраво плюшената си играчка или седалката на колата, все едно тя, тази субективна основа, за която уж се държим здраво, ще ни спаси от неизбежното. Ако е писано, ще се разбием, ако ли не полета ще е страхотен!