... and then I woke up.

Сутрин в 10 кафето има вкуса на твоите целувки. Направил си го преди да излезеш. Всяка моя сутрин започва така и те обичам заради това. Вниманието.
Пускам компютъра, лягам отново в леглото и вече съм готова да се изливам.
Понякога сме толкова глупави... Затваряме очи и натискаме педала докрай в насрещното платно. Рискуваме нещо, което сме късметлии изобщо да знаем какво е. Но сутрин, когато видя пълната кафеварка на котлона се осъзнавам. Ти ме осъзнаваш. Никой досега в моя живот не ме е карал да се чувствам спокойна по начина, по който го правиш ти и затова те обичам. Нищо, че сега не си тук. Важното е, че си някъде. Дори и да не те видя цял ден, а после като се прибера да съм кисела и да се скараме, утре сутринта пак ще ми направиш кафе. Постоянството. Да имаш константа в живота си и то такава, каквато си търсил е рядък късмет. Не ми позволявай да го забравя. Защото колкото и да пиша за свободата, за липсата на Велики моменти, то е само защото знам, че ти си тук и те познавам. Ако не беше така щях да пиша за самотата, за твоята липса... Такива сме. Трябва да се чувстваме поне малко гладни емоционално, за да можем да пишем. Защото, ако вече всичко сме открили и това е, което сме търсили - какво ни остава?

“When dreaming, I'm guided through another world,
time and time again.
At sunrise I fight to stay asleep,
'cause I don't want to leave the comfort of this place,
'cause there's a hunger, a longing to escape,
from the life I live when I'm awake.”