Имам комплекс с ключовете от малка и затова по три пъти на ден си проверявам дали ми е в джоба. Губя ги, забравям ги вътре и се заклювам отвън и всякакви подобни форми на абсолютна простотия. Две години живях без ключ и някак си ми беше леко на душата. Сега ходя леко приведена надясно... Tоя ключ тежи като пръстена на Фродо пред Мордор. Обаче това не е скеч.
Не можеш да си лек като перце, ако имаш ключ, часовник, кредитна карта, виза за Америка, данъчна декларация, работно време, халка и свободно време, в което искаш просто да се наспиш. Не знам как се живее така.
Будиш се, халката ти стиска, защото когато спиш пръстите ти се подуват. Поглеждаш часовника и отброяваш три минути за закуска, 5 за банята, 2 за обличане, 25 за градския транспорт до работата. После 8 часа зад бюрото, 6 от които ти се ще да си под него, скрит от света. Но трябва да си зад него, на стола си, защото имаш да си връщаш кредите от лятната почивка от преди две години. Да си попълниш данъчната декларация, да се наредиш на опашка, да дадеш на държавата част от парите, които си получил за авторското си право, понеже си измислил произведение на изкуството на нейната територия. А тя не те е вдъхновила. Ти си го измислил въпреки нея. Но не можеш да отидеш на по-вдъхновяващо място да пишеш музика или каквото и да е друго, защото трябва да ти дадат виза, а те няма да ти дадат, защото имаш три кредитни карти със задължения. На излизане заклюваш трите си брави, като внимателно следиш дали ключа е превъртял максимален брой пъти, после дори проверяваш вратата. Нервен си, нещастен, потиснат и не можеш да спиш вечер. Трябва да заспиш, защото утре всичко ще започне отначало. Минават 20 години. Все още работиш там, носиш същата халка, която вече дори не усещаш на пръста си, часовникът си звъни в същия ранен час, със същата гадна мелодия, която вече не чуваш, кредитите ти са дори повече, но така или иначе от години даваш за тях пари, които никога не си виждал. Време няма, но така или иначе никога не го е имало. Вече не пишеш музика, но така или иначе никой никога не я е чувал. И така ставаш Човек.
Аз не искам да съм Човек. Искам да съм маймуна, даже и от грозните може. Да си скачам от клон на клон, да си бъркам в носа и да пощя съседа по цял ден. Дори и това да означава никога да не напиша една дума, поне няма да имам ключ и часовник.
Решила съм да пиша всеки ден тук. Ще ми търпите ли изблиците? Не знам. Не ми казвайте. Това са само драсканици. Знам само, че макар времето нищо да не значи за мен, настъпва един момент, в който трябва да си тръгнеш от Човека в теб, дори да няма къде да отидеш. Просто не е естествено да бъдем същества с ключове...
Няма коментари:
Публикуване на коментар