Свиване

Старата хартия в чекмеджето ми отваря врати в миналото, които отдавна бях посяла в саксии. Не знам защо, но забравих рождените дни, които преди чествах с огромна радост. Всички балони ли са вече пясъчни часовници? Отброяват вредните ми навици и ги залепят за хладилника като магнити. Ето тук си била, ето тук не си. Поглеждам ги преди лягане, знаят, че ми се чете, но вместо това пиша. Знаят, че ми се преживява, но вместо това само планирам. Че неделните сутрини са още петъци, които носят аромата на вторници. А то от цяла вечност е шибан понеделник! Вероятно не съм изложена на достатъчна доза артистизъм. Интелектуални коне препускат по ламаринените ми покриви и мяучат за заблуда. Напива ме усещането за свобода, което рядко е нещо различно от това за умора. Умора от изрезки от вестници в стари чекмеджета.

Изолация

Свиква се. С еднаквите мелодии, които спираш да чуваш в един момент. Когато пиша слушам тях, за да заглушат шума на автобуса, селянина, който от десет минути крещи на ревящото си дете, точно под терасата и разбира се алармата, която вие вече четвърти час. Пускам си тази мелодия, защото тя заглушава.
Свиква се и с многословието. Повечето хора са устроени така. Когато не могат да отговрят с Да или Не, стават подробни и уклончиви. Изсипват цяла торба картофи върху соло барабанчето в главата ми. Но и в това има ритъм и последователност. Избирам да чувам интонацията и повтарящите се думи, запетайките, на които си поемат въздух и правописните грешки, с които говорят.
Свиква се да не участваш. Стотици варианти за действие, хора, които създават свят, в който имаш главна роля. Ама, ей на - не щеш! Това си е твое право на избор. Затова напук не правиш такъв. Повтаряш Не след НЕ и не получаваш ролята, докато се чудиш ти персонаж ли си или режисьор.
Изолацията звучи приятно, но не може да трае вечно. Жалко, защото така хубаво се свиква с нея...

Пътеводител за изгубване

Такъв ли си бил като малък? Има нещо ужасно в невиността ти. Не ми понася. Хвани се за края на полата ми като малко момче. Нищо, че обичат да ме наричат пътеводител за изгубване. Това е само метафора. Означава, че правя каквото си искам. Спрях да си сгъвам дрехите, ставам по обяд и вечно имам синини. Не е безопасно, но ти обичаш да се страхуваш.

Wish You Were Here

Най-добрата песен във Вселената!

Разликата

Съществуват няколко нива на общуване между хората - физическо, интелектуално и духовно. Първото е на най-ниското стъпало с най-много възможни комбинации и хора, които отговарят на търсенията ти. Второто е с по-стеснен кръг от възможни комбинации, но все пак с добър процент успеваемост. Духовното обаче е нещо твърде специфично. То не подлежи на разума и логиката, а е въпрос на сетива и усещания. Не става дума за религия или такива подобни врели-некипели, а за потъване. За изгубване в другия без логическо обяснение или разумна причина. Вероятно е сходно до дефиницията за любовта. Макар че любовта е смесица от въпросните нива на общуване. Ако се свържеш на третото ниво, то е свързване и отвъд видимото. А там е единственото смислено общуване, защото може да се похвали с непреходност.
1. От устните ти капе по мен желание, което не можеш да скриеш от зачервената ми кожа. С теб сме сглобки на пъзел, който се подрежда с очи и пръсти.
2.Състезанието започва с гръм. Конете препускат по пистата. Моят кон ще догони твоя, но мога да го оставя да победи, за да празнуваме и двамата след финала. Ти с трофея, а аз с теб.
3.През тънкия филтър, светлината облива в златисти нюанси лицето ти. Сещам се за бреговете отвъд населените плажове. Приличаш на мига тишина преди първия тътен, с който изгрява Слънцето.
Това е разликата.

Емоционален контрол

Тя може. Стига до границата, която не трябва да се пресича и спира на самия й ръб. Леко се навежда напред, за да си представи какво е да полетиш надолу. Визията за този скок я ужасява, но като всичко фатално, едновременно с това я привлича повече отколкото инстинкта й за самосъхранение би допуснал. Тя може. Стои на крачка от ръба и не скача. Знае как да спре желанието си и как да го изгуби напълно. Знае как да го пусне да надникне над ръба, но никога да не скочи. Тя може...

Слънцето

Слънцето прави сенките, а после ги изтрива. С нас изследва силуети от пътуващи по кожата иглички. Развива пренавитите пружини и дава позволението си да разместим мебелите. Разхвърля призрачни частици, които искаме да съберем. Събужда, за да го посрещнем с обожание.
-Здравей!
-Здравей обратно!