Страната на неосъществените идеи

Има хора, които живеят в света на идеите и други, които живеят в света на кюфтето. Първите са от онези, дето променят света, ама дали е към по-добро - не се знае. Все пак и Самуел Исаак Вайсман и колегите му от "Манхатън" са имали идея. Хората от света на кюфтето са добре, стига да има прясна кайма.

Всичко това само по себе си е чудесно, баланс в природата един вид. Проблемът настъпва, когато човек от света на идеите срещне човек от света на кюфтето и двамата трябва да свършат някаква работа. Взаимозависимостта в подобни ситуации често става обект на литературни произведения, пълни с много насилие, кръв и лайна (да, и лайна, щото който много кюфтета яде, той много лайна сере).
Простете ми грубия език, така да се извиня, че нарушавам меланхоличната поетична линия на този блог, но понякога Страната на неосъществените идеи ми люти на очите. Така ми залютява, че спирам да го виждам аз онзи свят на идеи съвсем. А пък, когато си роден да вярваш, да проектираш и да търсиш, е много трудно да седнеш да мелиш кайма за кюфтета в тарелки.
Самотно е понякога. Твърде сме малко. Твърде сме пръснати и пропити с цър-пър аромати, за да се разпознаваме лесно. Но, пък виж другите в тъмното със затворени очи човек може да ги посочи.
Но, всъщност това е благодарствено писмо.
Разочарованията не са повод за смърт. Те бият голямата камбана в душата и те уведомяват, че се отклоняваш. Коригират прираста на ненужен товар, който някак си се събира в тая малка дамска чанта и ти си ги носиш със себе си, докато не се прегърбиш.
Благодарна съм, че съм такава каквато съм и съм там, където се намирам. И някой ден съм сигурна, че ще успея да формулирам и обясня на други, че Това Тук не е каквото твърдят тези от света на кюфтетата. Това Тук е каквото го виждаш.

Съпротивата е полезна за вашето здраве

Gravity Co., 15 юли, 23ч., Sofia Live Club.

Вървя по коридора към сцената и си мисля, че май позакъснях, май няма да има къде да седна, май няма да успея да намеря никой познат в тъмното... Да ходиш сам на лайфове е по-хубаво от това да ходиш сам на кино, например. Донякъде заради очакването дали ще срещнеш някого. Докато на кино, никой не отива с надеждата, че в салона ще намери приятел. Има една много интересна свобода в това да си сам в Sofia Live Club. Особено пък на група като Gravity Co., която те изпълва и отнася в своето си измерение.

За моя изненада имаше пре-много свободни места и около стотина души, в които включвам и гестлиста. За не особено популярна група като моята това е приемлива посещаемост за Sofia Live Club, но Gravity Co. ?!
Вярно, доста фактори влияят - Европейското по футбол, концерт на Europe, концерт на Звезди и Аналгин, DJ Дамян...
Отдавна спрях да се изненадвам на липсата на любопитство на българската публика, но това което снощи ни предложиха Gravity Co. заслужава да пълни стадиони.
Това моето сега не е фенщина, а дълго натрупване на сол във вените от безмълвния протест в мен. Онова чувство за несправедливост, което понякога ни кара да си задаваме въпроса "Добре де, какъв е смисълът да продължавам?" Не щото не се изкарват пари, а защото сякаш на никой освен на нас, не му пука.
След снощния лайф си пея "Dirty Secret Toy" - една от новите им песни, която съм сигурна, че ще влезе под кожата и в стомасите на доста хора. И си давам сметка, че всъщност смисълът е именно за тези сто човека, дори да си останат сто форевър. Защото, ако вдъхновения като Gravity Co. заглъхнат, спира цялата ни съпротива. А както си спомням от малкото, но съдържателни часове по психология, съпротивата е защитен механизъм на Аз-а. Съпротивата се появява с цел да не позволи на дадено психично (в случая културно) съдържание, което е било изтласкано да се осъзнае, поради опасността за здравето.Съпротивата е полезна за вашето здраве, независимо дали става въпрос за лайф на Gravity Co., за протест на мост или за редовно посещение на годишното събрание на дружеството за защита на авторски права.
Човек трябва да  бъде там, където ТРЯБВА да бъде, независимо какъв е резултата на мача. За съжаление мисля, че това ще продължава, докато не осъзнаем, че сме сто човека в действителност и че вече не става дума само за това да отидем да пийнем и да се повеселим. Да ходиш сам на лайфове е донякъде заради това да окажеш съпротива.

толкова много

Между светофарите и под опънатите жици,
грохналите панелени тела, рекламите на паркет,
пред среднощната опашка на дюнерджийницата
и бояджиите на зебрата,
има толкова много поезия...
Има толкова много евтаназия на визуалното,
за сметка на това, което вътре в мен рисува
спомени, които няма да се случат,
но ще се усещат по-силно от действителността сега.
Защото човек умее да бъде на две места едновремено.
Щастието е в умението да се абстрахираш,
стига да си достатъчно другаде,
за да не си там, накъдето отиваш.
"Класическо нещастие" биха казали много,
"Да си някъде, където не искаш да бъдеш"

Но, нали между светофарите, по опънатите жици,
грохналите панелени тела и рекламите на паркет,
пред среднощната опашка на дюнерджийницата
и бояджиите на зебрата,
има толкова много поезия?!

Ако това беше дневник

Ако това беше дневник, сигурно щеше да тежи. Сигруно щеше да скърца под дюшека ми нощем, чак да не може да се спи. От всичките места, на които е бил и на всичките чувства, на които е отговорил служебно. Със страници мокри от целувките и скъсани след ритниците. Ако това беше дневник, щеше да е събрал, леле, колко много картинки, колко много упътвания за злоупотреба с виновни, но и с невинни. Щеше да съхранява всичко, дори това, което най-много мразя. Ако това беше дневник, аз щях да съм жива по милиарди начини,  щях да се виждам по-ясно, доста по-подредено, щях да сортирам негласно, имена, дати и трусове, слухове за нирвани, семпли от вкусове, истории с дивани... Ако това беше дневник, щеше да е един лист. Щеше да е само един и вероятно щях да го оставя чист. Защото умът е склонен да пази само най-важното, а моят ми е доказал, че ми е малко багажното.

мравуняци

Полудявам от Не-то ти, толкова е категорично,
толкова остро и смахнато нелогично.
Ужасно скучно ми е да те няма,
да те има, но другаде.
Правя глупости, приличам на кошница,
на нощница с висящи конци,
с раздърпани мисли, прикривам чувствата си
в изкуства, в пирамиди от ежедневие,
което непременно трябва да осмисля,
докато всъщност съм с теб на твоя екран.
На твоя покрив извивам гръбнак
като черна котка,
ама от онези най-черните,
дето и коминочистачът не иска да среща нощем.
Забивам ноктите си до скърцане,
до напукване на мазилката,
дано да ме чуваш...
Противоестествено ми е да те гледам
без да те държа за ръката,
без да обвивам с пръсти китките ти,
без да притискам палец в пулса ти,
който пее за скали пробити от водопади,
за мравуняци, борови иглички и площади с фонтани,
които изпълняват желания.
Полудявам от Не-то ти,
защото не го заслужавам,
а когато не го получавам
полудявам от Да-то ти,
понеже не знам какво да го правя.

От черешите само костилки

От черешите само костилки
червено по пръстите
от дръжки-иглички.
На срички са думите,
очите на мигли,
сърцата на вятър
и всеки момент
ще спра да говоря с гласа ти,
ще спре да диктува,
ще спрем да сме тук.
И ще тръгне всеки на другаде,
ти с мен на север,
аз с теб на юг.

* * *

Носещата ти стена поддава.

Натискът ми е премерен.

За никой няма да е изненада,

че душата ти е бременна.

От мен.