Има хора, които живеят в света на идеите и други, които живеят в света на кюфтето. Първите са от онези, дето променят света, ама дали е към по-добро - не се знае. Все пак и Самуел Исаак Вайсман и колегите му от "Манхатън" са имали идея. Хората от света на кюфтето са добре, стига да има прясна кайма.
Всичко това само по себе си е чудесно, баланс в природата един вид. Проблемът настъпва, когато човек от света на идеите срещне човек от света на кюфтето и двамата трябва да свършат някаква работа. Взаимозависимостта в подобни ситуации често става обект на литературни произведения, пълни с много насилие, кръв и лайна (да, и лайна, щото който много кюфтета яде, той много лайна сере).
Простете ми грубия език, така да се извиня, че нарушавам меланхоличната поетична линия на този блог, но понякога Страната на неосъществените идеи ми люти на очите. Така ми залютява, че спирам да го виждам аз онзи свят на идеи съвсем. А пък, когато си роден да вярваш, да проектираш и да търсиш, е много трудно да седнеш да мелиш кайма за кюфтета в тарелки.
Самотно е понякога. Твърде сме малко. Твърде сме пръснати и пропити с цър-пър аромати, за да се разпознаваме лесно. Но, пък виж другите в тъмното със затворени очи човек може да ги посочи.
Но, всъщност това е благодарствено писмо.
Разочарованията не са повод за смърт. Те бият голямата камбана в душата и те уведомяват, че се отклоняваш. Коригират прираста на ненужен товар, който някак си се събира в тая малка дамска чанта и ти си ги носиш със себе си, докато не се прегърбиш.
Благодарна съм, че съм такава каквато съм и съм там, където се намирам. И някой ден съм сигурна, че ще успея да формулирам и обясня на други, че Това Тук не е каквото твърдят тези от света на кюфтетата. Това Тук е каквото го виждаш.
Този коментар бе премахнат от автора.
ОтговорИзтриване