мравуняци

Полудявам от Не-то ти, толкова е категорично,
толкова остро и смахнато нелогично.
Ужасно скучно ми е да те няма,
да те има, но другаде.
Правя глупости, приличам на кошница,
на нощница с висящи конци,
с раздърпани мисли, прикривам чувствата си
в изкуства, в пирамиди от ежедневие,
което непременно трябва да осмисля,
докато всъщност съм с теб на твоя екран.
На твоя покрив извивам гръбнак
като черна котка,
ама от онези най-черните,
дето и коминочистачът не иска да среща нощем.
Забивам ноктите си до скърцане,
до напукване на мазилката,
дано да ме чуваш...
Противоестествено ми е да те гледам
без да те държа за ръката,
без да обвивам с пръсти китките ти,
без да притискам палец в пулса ти,
който пее за скали пробити от водопади,
за мравуняци, борови иглички и площади с фонтани,
които изпълняват желания.
Полудявам от Не-то ти,
защото не го заслужавам,
а когато не го получавам
полудявам от Да-то ти,
понеже не знам какво да го правя.